Лично творчествоСветът около мен

Когато родителите бяха тийнейджъри (2003 г. – стихове за Левски от Иван и Кристин; есе от Олга)

МОЯТ ЛЕВСКИ

  Иван БОНЧЕВ, 13 г.

(публикувано 2003 г.)

С осанка  строга и напета,

с очи орловосини и дълбоки,

той и сега ни гледа от портрета

и с поглед жив и светъл ни говори.

Това е образ не от стари фрески –

Това е Левски!

Родил се в Карлово,

закърмил го Балкана,

по друм калугерски

в скиталчество живял,

приел монашески обет на християнин,

но във сърце юнашко лъвски пулс въстал.

И впуснал се в делата комитетски –

Това е Левски!

И тръгнал по трънливите пътеки

на чистата и святата борба,

с Раковски основавал комитети,

събуждал трепети във робската душа.

Немил-недраг във пек и в зимни преспи –

Това е Левски!

Той има славен път и славна смърт.

Светец, орисник, български Месия.

Днес българите с клетвата му се кълнат –

безсмъртен е пътят към Къкрина!

Апостол, дякон, син човешки –

Това е Левски!


ПРЕД ПОРТРЕТА НА ЛЕВСКИ

Кристин НИКОЛОВА

V клас

(публикувано 2003 г.)

Аз често се спирам

и гледам със почит

портрета на Дякона  Левски,

той пламенни чувства

във мене разпалва

и стопля душата ми детска

 

– Защо те обесиха,

Дяконе мили,

каква си направил злина?

За нашата вяра,

за чест и свобода,

нима туй е тежка вина?

 

Той гледа ме нежно

и сякаш ми казва:

– Да, чедо, аз знаех

защо ще загина,

ти днес да живееш

и дишаш свободно

в нашата мила Родина.

 

Учи се прилежно ти,

мило детенца,

учи се и трупай познания,

народ без наука

и вяра останал

попада под чуждо влияние.

 

Да уча и силно да любя

народа си

пред твоя лик аз обещавам,

както клетва ти даде

пред майка България

и верен на нея остана!


НА САМОТЕН ОСТРОВ

Олга ДАСКАЛОВА

15 г., ХГ

(публикувано 2003 г.)

(…) За да се озовеш на самотен остров, не е задължително да си герой от роман на Даниел Дефо и да се казваш Робинзон Крузо. Не е задължително дори да се намираш на брега на морето. На самотен остров можеш да бъдеш дори в многомилионен град, заобиколен от шум, суета и хора, които обаче не те забелязват, не искат да те изслушат, не те разбират.

Това се случи и с мен неотдавна. Оказах се  „на самотен остров“ в една друга държава, в един чужд за мен свят. Моята стая беше моето убежище, компютърът – единствената ми връзка с моя предишен живот и с хората, които обичах и които бяха много далеч от мен…

Тогава разбрах, че никога не бих избрала доброволно самотата на необитаемия остров. В това няма никакъв смисъл, защото човекът така е създаден – да живее с други хора, да има нужда от тях и сам да им дава подкрепата си. Знам по себе си, че понякога на нас – тийнейджърите, ни писва от поученията на възрастните и от вечната им намеса в живота ни. И  понякога си казваме, че искаме да избягаме далеч от всички тях, да си бъдем сами и да правим каквото си искаме. Но това е измамна свобода, която не би ни донесла и капка радост.

А ако човек все пак има нужда да остане насаме със себе си и със своите мисли – толкова е лесно! Ето ме, само за секунда мога да се пренеса на необитаемия остров на моето усамотение. Мога да си го „подредя“ така, както ми се иска – с палми, с маймунки, с водопади и  крясък на гларуси… Там е прекрасно, спокойно, там душата ми си почива… А най-хубавото е, че във всеки миг мога да го напусна и да се върна в реалния свят – където ме чакат моите близки, приятели, където мама нежно ме побутва по рамото, за да ми припомни, че е време да тръгвам за училище…

Припомнете си още творби от „Тетрадка по всичко“:

Когато родителите бяха тийнейджъри (2003 г. – репортаж на Дарин Димитров)

Когато родителите бяха тийнейджъри…

Когато родителите бяха тийнейджъри… (днес – Филип, Светльо, Радостина)

Когато родителите бяха тийнейджъри… (днес вижте творбите на Лилия, Орхан и Галя)

Когато родителите бяха тийнейджъри… (днес вижте творбите на Биляна, Деян и Аспарух)

Когато родителите бяха тийнейджъри… (днес – Красен, Камелия, Виктория)

Когато родителите бяха тийнейджъри… (днес – Марина, Аглика, Снежина)

Когато родителите бяха тийнейджъри… (днес представяме Ивелина, Павлин, Анета, Моника)

… и още много…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *