Лично творчествоСветът около мен

Когато родителите бяха тийнейджъри (2004 г.: разказ от Мария, есе от Марияна, рисунка от Деница)

Превземането на върха е трудно и прекрасно

Мария ЙОРДАНОВА

VI кл., ОУ „Д. Благоев“,

възпитаничка на Дом „Пеньо и Мария Велкови“ – В. Търново

В планината се раждат най-здравите приятелства

Предстои ни изпитание.

След седмица ще ходим в планината. Ще бъде трудно, ще трябва сами да се справяме – ще ходим дълго пеша по трудни и стръмни пътеки, раниците ще са тежки… Но ще си помагаме! Съблазнява ме дъхът на предизвикателството.

Вече знам какво трябва да сложим в раницата, как трябва да се облечем, проучили сме маршрута и препятствията по него.

Отначало пътуваме с влак. Тук е лесно, забавно и интересно. С нас са и бате Тишо и бате Наско – репортери от вTV. Снимат ни с камера.

Госпожите ни предлагат една интересна игра – „Ангел-пазител“. Всеки си изтегля едно листче, на което е изписано име на дете от групата. Не трябва да го съобщаваме. Задачата ни е по време на целия поход да се грижим за това дете, да му помагаме.

Ходенето в планината е забавно. Можеш да се рееш в облаците, да мечтаеш, да си откъснеш клонка, да пееш и викаш на воля.

Виждаме дървари. Те всеки ден са под открито небе. Приготвят си обяда – пекат наденица на огъня, мирише вкусно. Госпожата ни уверява, че и ние ще си приготвим сами такава вкусотия, но първо трябва да стигнем до хижата, която е чааак на върха. Продължаваме напред.

Ах, каква гледка! Дъхът ти да спре! Толкова е красиво! Дърветата – облени в бледа дневна светлина, зеленина краси природата. Толкова нежност и спокойствие цари навсякъде!

Стигаме до много тежък участък. Пътеката е застлана с дебел пласт суха есенна шума, а е много стръмна. Много красиво! Величествените букови дървета едва се поклащат от планинския вятър, вдъхват спокойствие.

Бързо преставам да забелязвам всичко това, защото обувките ми се хлъзгат и аз не ходя, ами непрекъснато падам. Отново ставам, лазя по колене и лакти, почти не напредвам. Всички ми помагат, подават ми ръце, бутат ме, теглят ме „на буксир“. В началото се нервя, мърморя, но като виждам, че всички са съпричастни към моята участ, преставам и даже започвам да се шегувам, защото зная, че „светът е оцелял, защото се е смял“. Ето че аз създадох проблем, който обедини и мобилизира групата.

Когато най-после целта е постигната, забелязвам, че вече никой не съжалява за преживените трудности. Една прекрасна панорамна гледка се простира пред очите ни. Умората е зад гърба ни, а пред нас – величественият планински връх!

По едно време аз, госпожата и бате Наско се изгубваме. За момент изпадаме в паника, защото да си сам сред буките е зловещо. Спасени сме от нашия водач Дарин.

Вече сме в хижата. Трябва сами да си запалим огън, да си приготвим обяд. Момчетата цепят дърва. Държат се по мъжки. Други са готвачи – правят пица и равиоли. Италианската кухня ни харесва.

Стъмва се, а ние седим край стъкнатия огън. Край него играем интересни игри – „Охлюв“, „Игра на доверието“… Много е интересно. А за вечеря се приготвят пържени картофи, кюфтета и наденички на скара.

Ще пада голям купон! Камината гори. На скарата се пекат кюфтетата, свири народна музика, а ние играем хоро. Най-весел е Стефан, защото на него му беше най-трудно на прехода, но успя да се справи с нашата подкрепа.

За тези няколко дни в планината разбрахме, че там – на високото, хората се сплотяват и се раждат приятелства.

Публикувано


Търновче да се наричам…

Марияна КИРКОВА

17 г., ЕГ

Велико Търново е кътчето, което спечели моето сърце като родно. Когато едно момиченце от българския мегаполис – властния, забързан и перспективен град София, намери гостоприемство в мълчаливата, горда стара столица, то избра животът му да започне в нейния свят. По древните каменни пътеки бяха първите ми стъпки и възпитаха у мен любов, съпричастност и признателност към героичната ми родина.

Велико Търново е моят дом, мястото, което ме направи такава, каквото съм. То ме тегли към себе си като корен, дълг, мечта… В този град са моите безценни спомени и планове, моите приятели, детство, семейство.

Великотърновци живеят в истинска приказка. Те все още умеят да вдъхват живот на останките от едно славно царство, търсено днес най-вече в книгите. Те все още владеят усещания, които само хората на Велико Търново познават – една реалност, която е неоценена от науката, неосезаема за прелетните ята туристи. Малко са тези, които израстват с аромата и шума на дървени музейни стълбища и подове, извървяват пътя до своето издигане, тъпчейки по улички, над които още се носят ликуващи възгласи на дедите, извоювали и изстрадали своите победи.

Велико Търново непрекъснато ме кара да се чувствам специална – богата наследница с благородническо потекло. Изборът ми точно то да бъде моят роден град за мен е достатъчен повод за отпразнуване. А и самият град с великото си име, криещо безсмъртие, сам по себе си означава вечен празник, вечно честване на безбройните успехи на България.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *