Сребърно и ново, от пекарната на морските вълни (есе)
Книгата е наш кораб и космическа совалка, към други познати, непознати вселени. Понякога, рано или късно, ни се иска да избягаме от реалното, някои повече от други …
И взимаме книгата. Бодрото, смелото, „истинското”, желаното…
Любими са ми вечните четящи. За които наистина мислиш, че живеят по пейките горски. Полетели от реализацията за страхове и опасности. Като истински цветни хвърчила. Реят се. Винаги толкова истински, толкова красиви.
Вечното мое любимо желано вълшебство е да пиша и чета.
Но не за онези, намерили се взаимно. Не за него – Ромео, не за нея – Жулиета.
Обичам ги скритите, присъстващи само, за да може чуждата история да продължи. А тяхната собствена съдба? Тя не приключва с финалната страница на любимата книга. Просто за нея не се пише? И кой ще се захване? Кой ще пише за „прозрачните” хора?
За бабата, която събирала горски цветя и правела венци за съседските послушни деца?
За момчето, обикалящо цял Синеморец, за да намери подходящата мида и направи гердан за любимата Кика?
А кондукторката с красивата усмивка?
Продавачът с хубавата риза?
Момиченцата, продаващи плетени гривни пред входа ?
И накрая изрекох орисническата си заповед!
Аз ще пиша, аз ще чета и аз ще обичам „невидимото”. Защото то най-много ме прави човек.
Не забравих, че книга обогатява. Тя храни.
Дай ми ги любимите книги. Ще ги чета за следобедна гофрета през есенен следобед.
Да, така ще правя!
Правете го и вие!
Какво да правите ?
Четете книги за или със следобедна гофрета през есенен следобед.
Кой знае, може би ще видите невидимото…
Диляна Върбанова, 8 „б“ клас „Графичен дизайн“,
СУ „Емилиян Станев“
снимка на корицата: pixabay
