Лично творчество

Когато родителите бяха тийнейджъри… (днес: Марина, Снежина, Наталия, Катина)

Детското издание на вестник „Борба“ отпреди 20 и повече години – „Тетрадка по всичко“, гостува на „ТийнБорба“

Продължаваме да ви срещаме с талантливи ваши връстници, които преди много години публикуваха свои творби в тогавашното детско издание на „Борба“ – „Тетрадка по всичко“. Най-забавното е, че някои от тези прохождащи тогава поети, писатели, художници и журналисти днес може да са… вашите родители.


Марина ВАСИЛЕВА, 15 г.

Публ. 2002 г.

На ръба на моста… и надолу…

Четвъртък, 22 март – празникът на града. Уж трябва да е различно, по-весело, а всичко изглежда като във всеки друг делничен ден. Само тук-там по някое захарно петле или балони.

Иска ми се да се случи нещо, да направя нещо различно. Зазяпвам се в тълпата от хора пред театъра и докато се усетя, някой ми тиква флайър в ръцете. … Тъкмо да го пусна на земята… Ей, това любопитство няма да ме остави на мира. Бънджи скокове. Клуб за екстремни спортове „Адреналин“. Човече, чакам бънджито от миналото лято! Хващам си приятелките и ги повличам към Стамболовия мост, докато не съм се отказала. Там момчетата от „Адреналин“ правят демонстрации. Опитвам се да обясня, доколкото ми е възможно, че съм решила да се хвърлям от моста и след като съм измънкала положително на въпроса: „Сигурна ли си?“, момчетата ме водят при лекаря. Той трябва да подпише, че няма възможност да превъртя, след като видя отблизо река Янтра.

През цялото време, докато ме преглежда, докторът ми повтаря, че съм луда. Усещам, че треперя. После се подписвам, че сама си нося цялата отговорност за всичко, което може да ми се случи…

Уау… Започват да ме закопчават с разни колани и едни такива странни неща. Не ме е страх, не ме е страх. Почвам да си пея наум „Мери си има овчица“, за да не мисля за страха. Зад мен хората дават залози ще скоча ли, или не. Адски ме е страх… да не се откажа в последния момент. Всички са много любезни и ми помагат да се стъпя на ръба на моста. Колко мило от тяхна страна, наистина…

Някой зад мен се обажда: „Мери си има овчица, Мери си има овчица“. Май няма да могааа. Искам горееее… Чувам вятъра да свисти в ушите ми. И реката приближава с бясна скорост. Ис-кам-да-си-зат-во-ря-о-чи-тееее. Айде, бе, докога ще падам? А, не, не нагоре сега, не ме дърпай толкова бързо!

Започват да ми се сменят две картини – реката отблизо, моста отблизо, реката… моста… Когато спирам да се люлея, ми спускат едно въже, с което се предполага, че трябва да ме изтеглят горе. Всъщност май беше доста весело. Докато ме теглят си мисля… всъщност нямам сили да си мисля, просто се чувствам някак пречистена.

Горе ме питат как съм А, много съм добре, но нямам сили, пък и желание да говоря. Искам още да си вися…Направо не мога да повярвам. Питат ме ще скоча ли още веднъж. Ох, не знам, много е страшно. Абе, да скоча ли пак? Политам надолу…

 


Снежина БОЖАНОВА

VI кл, СОУ „Максим Райкович“, гр. Лясковец

публ. 2001 г.

Карай бавно, бързо стигай

Тази народна мъдрост ми спомня една случка от преди няколко години.

В нея главен герой беше чичо Митко Бързака, голям приятел на татко. За него у дома казваха, че обича бързите пари и бързите коли, а мрази някой да го надбастисва.

Та чичо Митко за кратко време успя да натрупа много пари и да осъществи една своя стара мечта – да си купи нова и бърза кола. Така се сдоби с „Ланча“ – най-красивия и модерен автомобил, който бях виждала през краткия си съзнателен живот. Беше бяла на цвят, с тъмни стъкла, а вътре с черна кожена тапицерия. Заключваше се дистанционно, имаше аларма, стъклата ѝ се спускаха автоматично. Или, както казваше, чичо Митко – малко автомобилно бижу.

Два дни я изучава той. Оглежда я отгоре, отвън, сяда вътре, ляга отдолу. Отначало пътува с нея до близките градчета, но после реши, че трябва да я пробва и на далечен път. И тръгна към морето.

Тогава баба ми, която го познаваше от малък и знаеше за любовта му към високите скорости, го посъветва:

– Мите, шофирай по-бавно, че да стигнеш по-далече, защото който бърза, остава на пътя. Карай бавно, че бързо да стигнеш!

Чичо Митко се усмихна самонадеяно, помаха с ръка и потегли. Завиждах му, че ще види морето.

Но следобед телефонът ни иззвъня настойчиво. Татко вдигна слушалката – беше чичо Митко. Обаждаше се от Шумен. Беше катастрофирал и молеше баща ми да го прибере. Той бил добре, но колата.

Така късно вечерта нашата раздрънкана жигула теглеше „автомобилното бижу“ на чичо Митко. По-късно разбрахме какво е станало.

По пътя преди Шумен някакъв много стар москвич изпреварил много новата ланча на Бързака. Той се ядосал и дал газ. В този момент слънцето му блеснало в очите и той се озовал в крайпътно дърво. По чудо не бил ранен.

Всички му съчувствахме, а баба му припомни думите си на тръгване. Чичо Митко се усмихна, но вече без капка самонадеяност, махна с ръка и си отиде у тях.

Оттогава минаха четири-пет години. Бързака отремонтира ланчата и си купи друга кола.

В гаража, на входната врата, написа с червена боя: „Карай бавно, бързо стигай“.


Наталия БОЯНОВА, 17 г.

публ. 2001 г.

Лястовица бяла

Ти приказният принц си на мечтите

дошъл в сърцето ми на белия си кон

да сбъдне сънищата ми и спре сълзите,

да заглуши с целувка моя стон.

Ръцете ти са нежен южен вятър,

разресващ с пръсти моите коси,

а устните дъждът са на земята,

която никога не ще се напои.

Усмивката ти е оазис във пустиня,

на славей песен, чута в самота.

И добрината ти – дъга в небето синьо,

след дъжд обвила цялата земя.

 

А любовта ти – лястовица бяла!

Сърцето ми повярва, че я има.

Но само в сънищата с нея съм живяла…

Насън единствено била съм с теб щастлива.


Катина ПАНЧЕВА

VI кл., ОУ „Патриарх Евтимий“

Публ. 2001 г.

Моят роден град

Ах, Търново, ти роден град

за тебе песни пеят,

за теб са моите сълзи,

за тебе плача и се смея.

За теб душата ми милее,

за теб сърцето ми копнее,

за тебе, мил и роден град..,

при теб да се завърна пак.

И Царевец пред мен да се яви,

ще грейнат неговите светлини.

Ще грейнат моите очи.

Ще мина пак по центъра на някой сив

град не чак толкова красив

и ще си спомня пак за моя роден край

и сърцето ми ще заиграй.

Град на царе, град на радост

град на младост,

град на старост,

ти, Търново, ти, роден град,

за тебе песни пеят,

за теб са моите сълзи,

за тебе плача и се смея…


 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *