Когато родителите бяха тийнейджъри… (днес – Филип, Светльо, Радостина)
„Тетрадка по всичко“ отпреди 20 и повече години гостува на „ТийнБорба“
Приятели, през ваканцията всяка седмица ви срещаме с талантливи ваши връстници, които преди много години публикуваха свои творби в тогавашното детско издание на „Борба“ – „Тетрадка по всичко“. Най-забавното е, че някои от тези прохождащи тогава поети, писатели, художници и журналисти днес може да са… вашите родители.
СЪРЦЕ
Законът на сърцето.
Канонът на любовта.
Чувстото на откровеността.
Коварството на лъжата.
Това е Ерос.
Две капки кръв
от моето сърце.
Две сълзи горещи
в чашата, пълна с любов
за моето скъпо момиче.
Мое невинно момиче,
какво е любов?
Чувство? О, не!
Овладей го и ще разбереш.
Но може би не ще го разбереш,
любовта и омразата са едно и също,
но под различна форма.
Защо съм влюбен в теб? Обичам те!?
Това любов ли е? Нещо красиво,
временно влечение, флирт?
Или с две думи – велика любов!
Красота и нежност, или пък грубост.
Всичко е в твоето сърце.
Самото сърце си ти – мое бъдещо момиче!
Филип Стефанов, 17 г.
15.01.1999 г. (в час по физика)
МОЯТА КОТКА
Моята котка се казва Йълдъз, което на български означава звезда.
Майка (така наричам баба си, понеже майка е починала) я кръсти на името на певицата Йълдъз Ибрахимова. Слушали сме нейни песни по радиото и телевизията. Много ги харесваме.
Котката е бяла, с рижави петна. Тя е изкусен ловец на мишки. Отива до дупката и застава като дърво, без да мърда. Щом мишката се покаже, тя я хваща и сладко, сладко си похапва.
Моята котка веднъж роди 3 котета. Те бяха недоносени. Двете починаха, а третото остана живо. Но едно момче го удари с камък и му извади окото. И това коте умря. Много ми е мъчно за него.
Светльо Иванов Симеонов
IV клас, ОУ „Отец Паисий“ – село Сушица
МОЯТА МОТИВАЦИЯ
(опит за есе)
„Който се учи, той ще сполучи“, „Без наука няма сполука“. Със сигурност това не са обикновени изречения като тези, които чуваме всекидневно около нас. Не! Това са народни мисли, събрали в себе си целия житейски опит, на българина, неговата ученост и съобразителност. Поговорки, успели да преодолеят забравата на времето и преминали през векове на мир и войни, на радости и нещастия.
Поговорките – живи и до днес, са много. Но може би именно тези, свързани с образованието, изразяват по най-точен начин една от характерните черти в манталитета на българина. Неговия непрестанен стремеж към науката, вярата му, че без нея няма да сполучи в живота. Затова всички – от бедния селянин до богатия търговец, са давали всичко, за да видят децата си образовани.
Днес обаче живеем в 1999 г. Годината, отбелязваща края на ХХ век. Живеем в свят, където всичко сякаш е обърнато наопаки. Свят на приватизация, банкери, кредитни милионери. И всекидневно сме заобиколени от хора, които без дори да имат средно образование, без дори да имат и най-малка представа от българската история и литература, преуспяват и забогатяват. Тогава има ли бъдеще за младото поколение? За онова младо поколение, което е посветило най-хубавите години от живота си на образованието? Трудно ми е да намеря еднозначен отговор, но с всички сили се опитвам да гледам оптимистично на нещата.
Оптимистично настроена бях и през лятото на миналата година. Тогава, когато, както повечето кандидат-гимназисти, се намирах на кръстопът. Изправена пред дилемата кой път на гимназиално образование да избера, мисля че взех правилното решение да се обучавам в паралелка с хуманитарна насоченост. Защото литературата и историята ми дават наистина много.
Бих могла без колебание да кажа, че именно те ни докосват до всичко родно и скъпо. Защо ли? Защото те са тези, които ни карат да се гордеем с родината си, които ни карат въпреки трудностите в грозната действителност да се изправим и да продължаваме напред. Напред към мечтите си.
В момента България е в трудно положение. Действителността, която ни заобикаля, е наистина грозна и потискаща. Има ли обаче надежда? Там някъде, в далечината, вижда ли се светлото пламъче? Разбира се, че да. И тази надежда на родината си ще дадем именно ние, младото поколение. Ние сме нейното настояще и преди всичко бъдеще. И точно тук в съзнанието ми изникват народните поговорки. И се възхищавам на прозорливостта на дедите си. И знам, че са имали право, изричайки тези мъдри думи.
Винаги, когато уморена заставам над поредния учебник, аз си спомням народните умотворения, наречени поговорки, и намирам мотивация да продължа напред. Защото искам да съм част от младото поколение, дало най-хубавите години от своя живот на образованието, с благородната цел да помогне за едно по-светло бъдеще на родината си България.
Радостина Петрова
IX кл., хуманитарен профил, публ. 1999
