ИзкуствоЛично творчествоТийн успехи

Искам… (разказ)

Ей, на, пролетта си отиде. Не че разбрах, че е пролет. Февруари бях с къс ръкав, април с якето. Нищо, де, климатът се променя. Даааа, хората са виновни. Тъжно е. Отмятам глава, няма да реша проблемите на света точно сега, преди абитуриентските балове. Една дандания, която ме очаква догодина. Ама – традиция било. Може и традиция да е, само не знам какво съхранява, какво предава на поколенията. Отмятам глава. И ако още веднъж я отметна, току-виж свят ми се завие от отмятане. Да идва лятото, че да си почина на село. Няма да си отида, къщата е празна вече, баба я няма, по навик го казвам. И лятото ще си отиде. На Еньовден си тръгвало лятото, разказваше баба Ставахме рано и беряхме билки. Добре, де, баба ставаше рано, набираше билките, а ние й помагахме да направим букетчета – за мама, за мен, за комшийката, за леля ми, за…, за всички. „Лайка, бял равнец, жълт кантарион, мащерка, еньовче – добре е, тези да ги има във всеки дом, казваше баба. Рано сутрин се берат, при изгрев Слънце на Еньовден, защото са с най-голяма сила. Свива се Еньов венец, така да съхнат, в кръг, пък после – от всички билки се слага в чая, който лекува всичко – гърло, нос, корем.“
И този букет, Еньовският, е свързан със спомен от класната ми ръководителка – Класната  в основното училище. Отивам на училище с букетче, направено вкъщи и обяснявам „За здраве е, има 77 билки и половина. 77 срещу всички болести и половина, заради неизвестната болест. Традицията води началото си от бога Тангра и богомилите в България…“ И тъкмо поемам дъх да продължа, Класната се ококорва, поема дъх и започва: „Лечебните растения в България са защитени. Някои от тях са вписани в Червената книга. Има Закон за лечебните растения…“. Още дълго говори, докато й спре дъхът. Трудно ще й е да направи „мълчана“ вода, убедена съм.
И в крайна сметка, успя да ме предизвика да чета. Законът за лечебните растения определя как да опазваме и устойчиво ползваме лечебните растения и получените от тях билки. В Червената книга,, „Растения и гъби“, за записани застрашените, изчезващите, изчезналите растителни видове, после четох за Националните паркове, за Натура 2000, за…
Това беше преди шест години.
Резултатът – знам, че изчезват цветя, растения, животни. Промяната – правя букет на Еньовден от еньовче и треви, които не знам как се казват, но са красиви и с тайната надежда, че не са застрашени.
И тогава, и сега искам. Искам да съм като вятъра – да галя и опустошавам. Да галя цветята и разнасям семената им. Да опустошавам всички, които си мислят, че са оста на Земята и хвърлят фасове, бутилки, кенчета, дъвки навсякъде.
Искам да съм като слънцето – да стоплям и изгарям. Да стоплям нежните листенца на кокичето и теменужките. Да изгарям всяка ръка, посегнала да изсече дърво, без да е засадила две, преди това.
Искам да я има Природата. Искам да я има и след мен, за да усетят аромата й, красотата й, свободата й, величието й и след 2023години.

Христина Георгиева, XI а
Професионална гимназия по туризъм „Д-р Васил Берон“
Разказът на Христина е класиран на трето място
на Международен екологичен форум „Сребърна 2023“

снимка: pixabay

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *