Момчето, което обича да плува (разказ)

Един деветгодишен хлапак, седи на брега на р.Дунав край гр.Русе и си мисли … за какво са всички тези мълчаливи и уплашени погледи; тези правила; тези граници между него и приятелите му; тези недоизказани думи. Та нали слънцето си е слънце и грее за всички; нали звездите са си звезди и блестят както за него, така и за неговите приятели; нали реката си е река и в нея плуват всякакви риби.

А той най – много обича да плува. Иска му се да се слее с вълните. Представя си, че е една малка капка и е част от необятната водна повърхност. Така, плувайки, има чувството, че извира от всички извори, че се влива във всички реки, че потъва във всички океани.

Няма много приятели – повечето деца го отбягват, защото е еврейче. Чака с нетърпение да стане на 10г. и да премине в по-горен клас. Надява се поне там да намери приятели, с които да играе по цял ден на любимото си място край брега на река Дунав, без да се притеснява какво ще му  се случи.

…

– Исая, Исая… Исаяяяяя! – викаше разтревожен Йохан – Ох, къде е – мърмореше под носа си младият мъж – „Не биваше да го пускам да излиза сам. Дано Господ да го опази в тези размирни времена. Трябва да е добре. Та нали затова му дадох името „Исая“-,,Бог е моето спасение” …„Ох, никой не може да напуска огражденията, да не говорим за дете.“

Сърцето на разтревожения баща се сви от притеснение още повече. Къде може да се запилее едно деветгодишно момче, родено и живеещо в границите на еврейското гето.

Бягайки, пристига в дома на единствения му верен приятел, за когото знае… а именно – Петър. На вратата го посреща бащата. Йохан разказа, че не може да намери Исая. Тръгват да го търсят към любимото му място край брега на р.Дунав.

Детето беше отишло да поплува, защото само във водата се чувстваше свободен и по този начин се отпускаше от празнотата, която усещаше след смъртта на майка си.

…..

Ах… какъв аромат на жасмин се носеше от косата ѝ, колко мека беше ръката ѝ, колко топъл беше гласът ѝ…Как му липсваше… Да можеше поне за миг да я зърне, поне още миг да бъде с нея.

Никога няма да забрави датата 22 март 1941г. когато изчезна; когато я видя за последен път … Спомни си как сутринта мярна през прозореца красивата ѝ и лъчезарна усмивка, с която му помаха от портата на двора преди да излезе, за да отиде на работа в жп гарата в гр.Русе.

Баща му му разказа как се е качила да проверява билетите на пътниците в новопристигнал влак от Беломорска Тракия и Македония. Видяла е, че в един от последните вагони има заключени евреи – основно майки, деца и възрастни хора. Опитала се е да им помогне, като тихомълком е оставила незаключена последната врата. Но в момента, в който изплашените хора са се разбягали, са вдигнали твърде много шум в паниката си и така са привлекли вниманието на жандармериите, охраняващи влаковата композиция. Те веднага са се намесели. Спрели са опитващите се да избягат евреи, а нея са я арестували и отвели в полицейския участък, където по-късно е починала.

Детето усети, че прекалено дълго се унася в мислите си и реши, че е редно да се прибира, не искаше да притеснява баща си. Тъкмо приближи брега и забеляза някакви момчета от горните класове да седят до черешовото дърво, на което до вчера се катереше. Те му си присмиваха и го наричаха с обидни думи заради еврейския му произход! Изглежда неслучайно бяха там. Чакаха го!

Исая искаше да избегне проблеми, бавно се опита да заобиколи и да избяга, но докато той вървеше с малки крачки, непознатите момчета се приближаваха към него. Сърцето му, биеше сякаш току-що е скочил от самолет. Беше много изплашен! Не знаеше как да постъпи. Онези се приближаваха все повече. След миг, Исая вече тичаше, а момчетата бяха по петите му. За секунди го настигнаха! Усети как някой го хвана за блузата. Спря го и обхвана в силна и твърда хватка тънките му ръце. Юмруците започнаха да се сипят върху крехкото му тяло един след друг. Болеше го! С последни сили викаше:

– Пуснете ме какво лошо съм ви сторил. Боли ме! Защо ми причинявате това? Ще ви дам всичко, което имам, само ме оставете намира!

Той успя да извик за помощ преди едно от момчетата да си сложи ръката върху пресъхналите му и разкървавени устни. Те продължаваха да го налагат по цялото тяло. Кой където свари. Крещяха, че не заслужава да живее и изричаха думи, непонятни за него. Те не се отказваха, продължаваха с ритници и юмруци, докато Исая не изпадна в безсъзнание. Хулиганите забелязаха, че той вече дори не трепва и че очите му не се отварят, затова просто избягаха, изоставяйки го.

Малкото дете, лежеше на калната поляна без да може да извика за помощ, без сили да си отвори очите и изобщо да се изправи. Нямаше представа за времето. Просто лежеше и се молеше някой да му помогне.

Не след дълго чу как тихи стъпки се приближават към него. С много мъки отвори подутите си и вече посинени очи и видя една млада жена да се надвесва над него. Тя остави кошницата си, пълна с ароматни билки, преметна дългата си, гъста, тъмнокафява коса, която падаше като водопад над лицето ѝ.  Вгледа се тихомълком в дълбоките ѝ маслиненочерни очи и се отпусна в ръцете ѝ.

Вида тъкмо се прибираше от къра, където отиде да  събере първите пролетни билки и цветя. Билкарката забеляза малкото момче, проснато в тучната трева. Притеснено потърси пулса на Исая. – “Той диша!” – с облекчение продума, но нямаше кой да я чуе. Предположи, че някой го търси, защото вече беше късно, но не може да го остави сам на калната поляна и нямаше как да изпрати вест до гетото, че при нея има едно от техните деца.

Реши да се погрижи първо за детето. Отнесе в колибата си. Проми раните му и започна да налага билки върху тях. Опитваше се да свали температурата и да успокои трескавите бълнувания на момчето.

Йохан не можеше да се събере в кожата си! Исая не се прибра цяла нощ. Не можеше да си намери място от притеснение. Вече знаеше, че нещо лошо се случило. Но не знаеше нито къде да го търси, нито как да му помогне.

Изминават три тежки дни, както за детето, така и за бащата. Исая вече се чувства по – добре, затова младата жена го оставя с топъл чай и ванилови курабийки в колибата, като тича до гетото, за да предаде вестта.

Стигна до оградата, но там не видя никого. Започна да вика с надеждата някой да я чуе. Изведнъж се подаде една стара жена и я попита какво търси тук. Билкарката ѝ разказа, че е намерила еврейско дете в нивята. Било е пребито и полуживо. Но сега вече е добре и търси родителите му.

Старата жена веднага се досети, че става дума за Исая, когото търсят от дни. Изпрати сина си при съсипания му баща.

Като чу вестта, Йохан скочи веднага и тръгна към билкарката. Заедно отидоха в дома ѝ. Йохан не можеше да повярва на очите си. Нямаше по-голямо щастие за него в този момент. Притисна силно сина си и не искаше да се отделя от него.

– Татко, татко… пусни ме… боли ме – изхлипа с усмивка на устата Исая.

– О, извинявай, моето момче – Съжалявам. Толкова се уплаших за теб. Ти си целият ми свят. Какво щях да правя, ако те бях загубил – със сълзи на очите говореше просълзеният баща.

Обърна се към младата жена.

– Благословена да сте! Вие спасихте не един, а два живота! Вечно ще съм ви задължен!

Вида се усмихна тихо и остави бащата и сина на спокойствие.

Йохан искаше да отведе сина си в дома им, но Вида го посъветва да изчака още няколко дни, докато оздравее напълно. Бащата беше готов на всичко, за да е добре детето му.

Билкарката му предложи да остане в скромната ѝ колиба, като допълни, че не е „кой знай какво“, но е топло и ще се намери място, където да нощува.

Тя приготви набързо топла яхния от коприва и сложи софрата.

Седнаха тримата и … от този ден нататък Йохан, Исая и Вида заживяха заедно, сплотено, щастливо и смирено, като всеки следобед тичаха към реката и плуваха заедно!…..

Златея Иванова, 9 клас, СУ „Емилиян Станев“, Велико Търново

С този разказ Златея участва в десетия Международен литературен
ученически конкурс „Който спаси един човешки живот,
спасява цяла вселена“ и беше сред номинираните автори.

снимка на корицата: https://pixabay.com/