ИзкуствоМоето училище, моят класСветът около менТийн успехи

Крехките крила на надеждата (разказ)

Утрото беше хладно и тихо, чувах как баба вика котенцата, за да ги нахрани, и се излежавах в постелите на втория етаж. Изведнъж навън настана суматоха и усетих, че нещо се случва. Набързо скочих в дрехите си и тичешком слязох по външната стълба. Баба и дядо живеят в една махаличка от Търновска област. На изток е вече Сливенска област и Котелския Балкан. Когато успях да сляза при тях, онемях. И двамата плачеха. Никога не съм ги виждала да плачат. Тогава видях купища пчели. Мъртви пчели. Дядо има малък пчелин и се грижи с много всеотдайност за „работничките“ си (така той нарича пчелите).
Гледката беше страшна. Дядо беше седнал на пънчето до вратата, плачеше без глас и се държеше за главата. Умът му не побираше ужасната картина. Каква чума беше покосила любимите му кошери? Баба не спираше да се вайка.
Бяхме безпомощни и безсилието ни се превръщаше в гняв. Те, защото виждаха умрелите пчели, аз, защото не можех да им помогна.
Дни наред тази апокалиптична картина беше пред очите ми. Дни наред си мислех какво мога да направя аз, какво можем да направим всички човеци, за да не се случи отново.
Повечето хора не осъзнават колко важни са пчелите за нашето съществуване, за цялата планета. Не защото нектарът, който събират е божествено вкусен, а защото опрашването на растенията по цял свят лежи на нежните им прозрачни крилца. Ако пчелите изчезнат, рано или късно ще настъпи не криза в световен мащаб, а апокалипсис.
Да не забравяме за прополиса, пчелния восък, пчелното млечице и пчелния прашец. Всички те са продукти на пчелите и техния неуморен труд. Те са отговорни за опрашването на огромен брой растения, зеленчуци, дървесни видове и фуражни култури.  А всъщност, плодовете и зеленчуците са прехраната и на хората, и на животните.
И не, че държавата остава с безучастно отношение. Не е така – има предписания, има наредби, разпоредби, програми /национални и европейски/ за защита на пчелните семейства. И контролиращи органи има. Всичко си имаме – правила, ред. Ноо… и нас ни има – човеците. Всичките ние, човеците, си мислим, че сме вечни, силни, правоимащи, правоопределящи, „над закона“. Над същия този закон, който пак човеци са писали, за да добруват останалите човеци.
Забранена е употребата на пестициди, имащи негативен ефект върху живота и популацията на пчелите. Забранена, но не отменена. Защото печалбата е важна – да има повече добив от декар посеви, пръскат със забранените и очакват, че няма да бъдат наказани. Да, вярно е, че има и наказани ползватели, но са малко. А Нейно Величество Природата ще ни накаже всички, защото унищожаваме пчелите. И това време не е в необозримото бъдеще, а твърде скоро, ако стоим и гледаме.
Вероятно и аз нямаше да съм наясно със сериозността на проблема, ако не бяха пчелите на дядо.  Младите хора сме бъдещето на родителите си, на Родината си, на света. И ако сме само наблюдатели и отчетници на замърсяването на почвите, на  водите и околната среда, като система, то не сме собственото си бъдеще. И това е така, защото ние ще живеем в тази същата околна среда. Ще се развиваме професионално, ще създадем семейства и деца. Какво ще оставим на собствените си деца?! Свят без цветя, тъжен, сив, скучен. Защото пчелите ще ги няма.  Опожарени и опустошени гори? Реки, помитащи всичко пред себе си? Риба, пълна с тежки метали? Животни, които няма къде да живеят, заради урбанизираните гори и земи? Какво можем да направим още сега? Можем ли да продължим да живеем като наблюдатели на случващото се?
Може и да можем, но аз не искам.
Мисля, че можем и трябва да създадем условия, подходящи за нарастването и запазването здравето на пчелните популации. Трябва да търсим начини за възстановяване на природния баланс защото това е единственото възможно решение за пчелните семейства.  От това зависи животът на Земята.
През лятото участвах в инициатива за поставяне на къщички/хотели за диви пчели в една местност до Велико Търново – Ксилифор. Бяха купени със средства от спечелено състезание. Пет „хотела“ поставихме, „град“ за пчелите-амазонки ще построим.
55 лева струваха усмивките на останалите млади хора, участници в лагера. Усмивки на знаещите, защото предизвикахме интереса им към проблема и ти прочетоха за дивите пчели, защото предизвикахме личната им отговорност и отношение към решението на този проблем.
Ето, малката крачка я направихме. Заедно. И не за много пари. Чудесно ще бъде, ако подобни инициативи се множат. И ние, моите съученици и аз, ги правим и ще ги правим. Друг проект спечелихме, насадихме дръвчета – за да е красиво. Е, не бяха медоносни, но тогава не бяхме прочели за дивите пчели. И ето това можем да правим: четем/знаем; намираме финансиране/инвестираме. И така. А после? После, разходката сред природата е приятна, пчелите продължат отговорната си роля за растенията, хората, животните.
Спирам водата, докато си мия зъбите. Изключвам зарядното от контакта, когато не го ползвам. Събирам разделно отпадъците. Опитвам се да рециклирам, признавам, не винаги се получава. Това правя аз, правят го и моите приятели. Трудно е в началото, защото променяш навик, но не е невъзможно.
Пчелите на дядо бяха умрели, заради съседната орехова градина.  Стопанинът й беше напръскал младите дръвчета с някакъв пестицид и беше превърнал градината в лобно място на нашите пчели.  Дядо трябваше да ги измете и събере с лопатката. В същата лопатка остана и усмивката му. А съседът, май се извини, с дълги сметки – колко струвало едно дръвче, колко години го чака да започне да плододава, колко лева е напояването, колко лева е… Не го попитах на колко лева оценява бъдещето ми? Нямаше смисъл.
Искаше  ми се да имам магическа пръчка, да върна времето назад и да затворя кошерите  рано сутринта, да обърна вятъра да духа на другата страна, да изтичам и помоля съседа да не пръска с този пестицид. Така дядовите „работнички“ щяха да са наказани в кошерите цял ден, но щяха да са живи. Вместо това, ги събирахме като смет по земята и ги натъпкахме в чувалите за боклук. Най-трудолюбивото и дисциплинарано насекомо, натъпкано в чували за боклук, сякаш са нещо ненужно и маловажно. На практика, пчелите са единствените насекоми, които могат да произведат почти съвършената храна-медът. Живеят в прекрасни колонии в разбирателство и труд! Защо не можем да се поучим от техния пример? С труд и постоянство дядо успя да засели отново кошерите си. Ще успеем ли и ние да помогнем на планетата да зажужи отново? Чух Ви. Точно така – заедно ще успеем.

Мирела Петрова, XI а, Професионална гимназия по туризъм „Д-р Васил Берон“
С този разказ Мирела спечели първо място
на Международен екологичен форум „Сребърна 2023“

снимки: pixabay

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *