Една истинска сълза (На учителката ми по музика)

Вървяхме с учителката ми по музика, по училищните дълги, дълги стъпала. Ходехме бавно, наскоро тя бе паднала и крака й бе пострадал. Една седмица я намаше, тогава и аз отсъствах. Сега вече тя беше тук, за да радва всички ни в училището. Най-вече мен. Аз много я  обичам.

Погледът й е винаги светъл, много изящен. Могат да се видят всички светещи звезди по цялото небе в тези нейни очи. Косата й е гъста, обемна, руса. Понякога вързана, понякога развързана. Всякак й отива. Часовете ни с нея винаги са прекрасни. Учи ни на много. Разказва оперите като приказки, а танците от тях ни учи да танцуваме. Понякога разказва за някое нейно преживяване, което я е накарало да заобича музиката още повече. Беше ни споделила как като студентка, дълго време събирала пари, за да отиде на една от любимите си опери. Няма да забравя блясъка в очите й, когато разказваше тази история. Такива неща мога да слушам вечно.

Винаги е облечена различно, още по-необикновенно и цветно от предишния път. Висока е и носи дънки с ниска талия, дълги рокли и поли. Съчетава всичко толкова умело.  Мирише на рози и щастие, има невероятно дълги, изящни пръсти, с които свири на пиано. С нея се разбираме само с поглед. Аз й се усмихна истински широко, тя поклаща с глава наляво, надясно и ми връща усмивката – още по-топла. След размяната на тези усмивки се приближаваме една до друга и тя започва да ми говори за живота. Тези моменти най-много обичам.

Вчера беше, когато я видях да се задава по пътя към училище. Вече бях стигнала пред входа. Широко й се усмихнах, тя отново ми върна усмивката. Изчаках я, за да влезем двете.

Много са били пътите, когато тя е казвала неща, които успяха да останат с мен и да ме крепят. Но точно тези нейни думи, едва ли ще забравя. Обаче случи ли се нещастието те да избледнеят дори и малко от главицата ми, със сигурност ще са запечатани в някой мой разказ или стих.

— Нали ще се обаждаш? – започна тя. – Обаждай се, моля те. Минавай от време на време през училището. Да те гледаме как растеш. Защото малко са хората като тебе. Пожелавам ти и да намериш любовта, мила моя. Момче, което истински да те обича. Не цял живот да се луташ, да търсиш уж свои стандарти и грешки. Нека твоето само си се намери. Защото, повярвай ми, има я любовта! Чака те някъде. Любовта… Тя е най-единственото и невероятно нещо, което може да ти се случи, втора като нея, любовта, просто няма.

Докато изрече последната дума вече бяхме изкачили стъпалата. Аз отново й се усмихнах, тя на мен също, с най-топлата усмивка. После ме прегърна с думите: „ОБИЧАМ ТЕ, миличка“. Аз й отвърнах с „И аз много Ви обичам, госпожо“.

Едва не се разплаках. Тя продължи още един етаж нагоре, аз се обърнах и тръгнах напред.

Сълза се изтъркули от моето сивеещо око. Беше сама, единствена на този свят. От много време не бях проливала по-истинска сълза…

Една истинска сълза, за една истинска обичаща душа.

Диляна Руменова Върбанова, 7 „б“ клас
ОУ „Димитър Благоев“, Велико Търново

С това есе Диляна спечели първо място в
Петия национален журналистически конкурс „Гео Милев“,
Стара Загора, раздел „Художествено-публицистични жанрове“.