Когато родителите бяха тийнейджъри… (днес вижте творбите на Биляна, Деян и Аспарух)

„Тетрадка по всичко“ отпреди 20 и повече години гостува на „ТийнБорба“

Приятели, както ви обещахме, започваме да ви срещаме с талантливи ваши връстници, които преди много години публикуваха свои творби в тогавашното детско издание на „Борба“ – „Тетрадка по всичко“. Най-забавното е, че някои от тези прохождащи тогава поети, писатели, художници и журналисти днес може да са… вашите родители.

 

Непознатата родина

Биляна Бонева, село Бряговица, публикация от 2004 г.

Уча география вече седма година, но никога досега не съм се интересувала от природата на България. Ето че тази година получихме задача да направим измислена екскурзия из Дунавската равнина. Започнах да събирам материали за маршрута и докато ги четях, ми ставаше все по-интересно. Та в България имало толкова красиви места, а аз дори не съм чувала за повечето от тях! Резервати, природни паркове, пещери, скални образувания – толкова красиви обекти, които трябва да се посетят.
Тогава осъзнах, че България е една удивителна страна, която не познавам достатъчно. Мечтата ми е да посетя всеки град, всяка планина, всяко красиво кътче. Знам, че тогава ще се почувствам още по-горда, че съм българка.

Как се изгубих в мегаполиса Стражица

Деян Цонев, 6 кл., ОУ „П. Р. Славейков“, публикация от 2004 г.

Това се случи вначалото на лятната ваканция. Бях при баба в град Стражица. Денят започна още в 6.30 сутринта с обичайното повикване на баба ми:
– Ставай, Диде!
Това е времето на най-сладкия сън. Утринната прохлада щеше да отстъпи след няколко часа на жегата и задуха. Хъка-мъка, но все пак станах, за да избегна повторно повикване. Въпреки ранния час баба ми беше свежа като репичка, но това не ме учуди, защото знаех, че тя вечер заспиваше със Сънчо.
След закуска потеглихме към зеленчуковата градина – това беше развлечението и радостта на баба. Трябваше да полеем растенията, преди слънцето да е напекло силно.
Към 10 часа си тръгнахме. Беше обичайната жега за края на юни, но въпреки това реших да покарам колело заедно с моите приятели Дамян и по-малкия му брат Ицо. Те имаха бегачи, а моето колело беше най-обикновено. Отпрашихме към реката. Те, естествено, бяха на около сто метра пред мен, но аз не им се сърдех. Знаех, че се чувстват така, както аз, когато трябва да чакам баба да се изкачи по 60-градусовия наклон към нивата.
След десетина минути разстоянието между мен и приятелите ми се увеличи. След като се разсея пушилката от велосипедите им, аз не ги видях. Не за първи път изоставах толкова, затова просто продължих напред към реката. Мислех си, че вече са там.
За голяма моя изненада на реката нямаше никой. У мене вече се надигаше някакво чувство на обида. Защо не мечакаха! Нали уж са ми приятели…
Но сложих точка на тези мисли и реших да отида на гарата. Това беше един от обичайните ни маршрути с Ицо и Дамян.
Подкарах по неравния път край нивите и не след дълго пристигнах. Пероните бяха пусти. Всички се бяха изпокрили под хладните сенки. Слънцето гореше врата и раменете ми. Бях плувнал в пот и здравият разум ми подсказваше, че трябва да се връщам. Обратният път ми отне двадесет минути.
Много се изненадах, когато видях баба да говори с един полицай пред блока. Когато ме видяха, по лицата им се изписа облекчение, което след секунди се измести от лек гняв. С тънък, но силен за възрастта си глас, баба се провикна:
– Диде, къде ходиш?
По-късно разбрах, че като съм се забавил, баба започнала да ме търси. Видяла Ицо и Дамян, които й казали, че съм изчезнал по пътя към реката. Баба помислила, че съм се изгубил нейде из мегаполиса Стражица и звъннала в полицията. След малко служител на реда се явил на място, за да проведе разследване. В този момент именно аз ги заварих да разговарят.
Размина ми се с лек скандал и наказание – два дни без колело. Честно казано, не съжалявах много за това, защото задните ми части се бяха доста натъртили поради липсата на амортисьори…