Моята скромна автобиография

В един хубав зимен ден се появих аз. Мама и до ден днешен ми разказва как на този ден е имало метър сняг. Ех, значи, чакам си го този сняг и сега, но нищо не му пречи да е с деветдесет и осем сантиметра по-малко спрямо онази година. Бях си кисело бебе. Ревях, когато съм гладна. Цапах себе си и местата около мен. Обичах да нося рокли, въртящи се като чадърчета. Сега това се е променило, разбира се – не мога да си представя да нося нещо различно от дънки, клин или панталон.

Моят живот не е особено дълъг. Само на тринайсет съм. Въпреки това имам интересни ситуации, за които или рядко се сещам, или са се заключили в дълготрайната ми памет със своята сензационна глупост. Всъщност такива се случват всеки ден и не мога да помня всички тях. Парадоксът при мен е, че помня винаги по-трудните и дребни детайли, а очевидното някак ми убягва. Но тук ще карам накратко, защото никой не обича да му се разтягат локуми, но често го правя при отдадена възможност и в случай че не ме застигне мързелът ми. Опитвам се да го избягвам до краен предел. Добре де, мисля да спра с разтягането на този локум.

Та, нека се съсредоточим в сегашния момент. Какво съм направила и постигнала досега? Бих казала, че не съм проблемен тийнейджър. Изключвам онези моменти, в които съм сърдита на целия свят заради нещо или някого. Не се напивам, не пуша. Спортувам възможно най-уникалния спорт. Обичам да го правя. Той ме научи и продължава да ме учи на много. В училище мисля, че се справям прилично. Любопитка съм си по природа. Определено си гоня целите. Като хобитата – много са. Не обичам еднообразието. Харесва ми да опитвам нови неща, които обаче не застрашават трайно здравето ми. Имам здраво семейство, страхотни приятели и приятелства, запазени от доста дълго време. Щастлив човек съм. Ще опиша живота си през последните три години с думите: осъзнаване, оценяване, действие и зона на комфорт.

Девора Пенева,
6 „б“ клас, СУ „Емилиян Станев“

снимка на корицата: https://pixabay.com