Мадлен Алгафари: „Децата понякога могат да бъдат добър критерий за това какви родители сме“

Мадлен Алгафари беше във Велико Търново, за да представи най-новата си книга „… И заживели щастливо…“. Срещата с нея беше в чуждоезиковия отдел на Регионалната библиотека „П. Р. Славейков“, където залата се оказа твърде тясна, за да побере всички, които искаха да присъстват на разговора. Премиерата на новата книга на Мадлен Алгафари във Велико Търново беше организирана от Радост Кондева-Костова, собственик и управител на фирма JOY Events & Advertising.

– Г-жо Алгафари, Вие сте достатъчно популярна, но как бихте представили сама себе си?
– Добър човек се чувствам. Искам да помагам. Имам шанса да работя нещо, което ми позволява да виждам истинските неща, защото хората живеят с толкова много заблуди и не знаят, че са заблуди. Много работохолична съм и това не е само правилно. В момента се опитвам да се уча и да почивам повече. Бързак съм, правя успоредно много работи, но съм доволен от живота си човек, който е намерил мястото си.
– Кои са проблемите, заради които Ви търсят най-често тийнейджърите?
– Със сигурност не са най-много пациентите ми в тийнейджърска възраст. Даже рядко, за съжаление, идват да търсят помощ тийнейджъри, но тогава, когато работя с тях, обикновено са по-сериозни симптоми от типа на хранителни разстройства, всякакви версии на зависимости, като се започне от синтетични хапченца или някаква дрога, минем през интернета, ниска самооценка или понякога любовни драми. Разбира се, и ненамиране на диалог с родителите.

– Споменахте самооценката, смятате ли, че оценките в училище, които ежедневно ни поставят, влияят на нашето самочувствие и самооценка?
– Много зависи как е поставена оценката – формата, не самата цифра. Защото, ако учителят ти каже: „Виж, моето момиче, днес ти пиша четворка, но аз вярвам, че ти можеш много повече. Просто това оценява сегашното ти представяне в точно този конкретен момент, не го приемай като някакво обобщено оценяване на личността си. Радвам се и вярвам, че следващия път ще покажеш по-добър резултат“. Тогава тази четворка няма да бъде преживяна зле. Но, ако същата тази оценка бъде аргументирана ето така: „Как не те е срам, явно те е мързяло да учиш, ето виж резултата!“… И всичко това може да е още по-зле, ако оценката е по-ниска от четворка. Тоест на самочувствието на тийнейджъра се отразява начинът, по който се реагира на оценката, не самата цифра.
– Много тийнейджъри не зачитат училището като институция и не уважават учителите. Има ли начин и родителите, и учителите да могат въздействат, за да променят това?
– По принцип днес стилът на поведение е различен от поведението, което сегашните родители на тийнейджъри са имали, когато самите те са били в тази възраст. Различните поколения се отличават с различни поведения. Това, което е важно, е да има зачитане на тийнейджъра. Да има уважително отношение към него. Не да се държиш с него като с бебе, да му издаваш заповеди, без да се аргументираш. Важно е, когато си възрастен, да се опитваш да обясняваш, ако искаш да бъдеш разбран. Важно е да обясниш защо слагаш граници, изискваш правила, да чуваш мнението на тийнейджъра, да се интересуваш от него. Това уважително отношение към тийнейджъра не е много традиционно за нас. Българинът обича децата си, но като че ли все още има нужда да се учи да уважава децата си. От друга страна, ако някога е бил супер строг подходът на възпитание, нямало е похвали и поощрения, а е имало само критичност и санкции, то пък днес има една твърде голяма либералност. И тази либералност отива към свободия, когато няма изискване, няма лимити, няма дисциплина. Родителите все едно са слаби и не могат да си сложа нужните граници. Това също е много негативно за тийнейджъра. Ходенето по средата между това зачитащо и уважително отношение и в същото време изискващо, е това, което е здравословно, защото ако родителят няма силата да сложи лимит за нещо, той няма да бъде уважаван. А тийнейджърът има нужда да усети тази сила. Не злоба, а спокойна сила или топла категоричност.
– Честно ли е ние, децата, да оценяваме родителите си и начина, по който ни възпитават?
– Със сигурност децата понякога могат да бъдат много добър критерий за това колко добър е един родител, а и че родителят не е компетентен и да се окаже, че подходът към него не е най-мъдър. Дете обаче няма как да направи голямата промяна. Но може да говори, спокойно и с уважение, може да каже: „На мене така ми се струва“. Понякога дори може да каже: „Знаеш ли, мамо, татко, ще има много повече резултати, ако почваш с това да ме похвалиш, пък след това…“ Защото да си родител не е никак лесно, никой не ни обучава на това. И не може всеки родител да намери подхода, защото той самият като дете е имал проблем. И реално това, което може да е полезно в ситуацията, е да има просвета, да се прочете книга, да отиде на семинар, да тръгне на терапия, за да можеш да осъзнаеш кое е правилното, кое е неправилното, кое е здравословното и кое не във възпитателния подход.
– А коя емоция или преживяване е най-трудно за изразяване не само от тийнейджърите, но като цяло от хората? Или при всекиго е различно?
– По принцип на българина… Всъщност не само на българина, това е планетарен проблем – неграмотното изразяване на гнева. Защото гневът е любовна емоция. Гневът се изразява с много уважение, гневът не е садизъм, гневът не е насилие. Когато си задържиш недоволството и после стискаш, стискаш и накрая го изразяваш, тогава става грозно, искаш да обиждаш, да нараняваш или удряш, не дай си Боже. Правилното е да се реагира на момента и с много зачитане на другия. Ако примерно ти кажа: „Абе, знаеш ли, тези твои думи ме засегнаха. А пък аз знам, че ти имаш добро сърце и държа на теб. Ти си много важен за мен и затова ти го казвам.“ И ето, това е гневът, а хората изобщо нямат идея, че това е гняв. А това наистина е гняв – недоволството, с любов поднесено.
Ако така можехме да се изразяваме, нямаше да стигаме никога до „идиот“, „тъпанар“, „глупак“, или до какви ли не още по-страшен тип реакции. Нямаше да стигаме до лепене на етикет и отхвърляне.
А другата емоция, която е много трудна за изразяване, а то така възпитанието ни е учило, е да не покажем слабостта си, или нуждата от помощ, или страха си. Защото човек си мисли, че се излага, че се показва уязвим, като показва слабост, прекършва си гордостта си. Истината е, че е човешко да кажем: „Помощ, моля. Не знам, не мога, не разбирам, не мога сам. Или извинявай, сгреших, чувствам се много зле от това или неудобно ми е и искам да си поправя грешката, съжалявам, извини ме, моля те“.
Това е само по силата на силните. „Само най-силният излиза без оръжие“, се казва в една източна поговорка. Само най-силният човек може да покаже слабостта си.
А другата емоция, която трудно се показва, е любовта. Много е тъжно, но е така. Като че ли човек се страхува да се разголи, защото е уязвим, тъй като, когато човек е влюбен, той е зависим. Егото се изтрива, душата е чувствителна, сърцето е отворено, може да бъде лесно наранено и това също често се наблюдава – да не знаеш как да се осмелиш да покажеш, че обичаш.
– Ако трябва да дадете един съвет на всички, които ще прочетат това интервю, какъв би бил той?
– Да търсят когото и да е, независимо на каква възраст са, но ако е тийнейджър, още по-хубаво. Защото колкото по-рано, толкова по-качествено ще намерим познание, себепознание. Изкуственият интелект вече ни познава по-добре, повече отколкото ние самите познаваме себе си. Ние знаем за външния свят повече, отколкото познаваме себе си. За да можем да не бъдем победени от компютрите в един момент и да се сбъднат научно-фантастичните филми, е много важно да познаваме себе си, тоест да се интересува човек от психология, да тръгне на психотерапия – това е най-висшата форма на самоуважение, защото той така се развива, расте, и то със знанието за това кое е вярно и кое не е вярно, със знанието за правилното и здравословното.
– Много Ви благодаря за отделеното време.
– Аз пък много благодаря, че на 14 години ми задаваш такива въпроси.
Розанна Мишева, 8 клас
ПМГ „Васил Друмев“