Перфектна

Наричаше ме перфектна.

Перфектна? Аз?

Всеки път, когато чувах тази дума,

започвах да се смея.

А той… Той продължаваше да я употребява.

Беше станало нещо, което казваше ежедневно.

Така, както се изричат

Лека нощ

Добро утро

Чао

Здравей!

Перфектна, ти си перфектна!

За него беше толкова лесно да изговаря тази така сложна за мен дума.

Никой не е.

Стараех се да му отговарям така.

Опитвах се да му докажа,

че не съм.

Обувах старите чорапогащници на баба си.

Крещях  по улиците колкото се може по-силно,

когато бях с него.

Измислях какви ли не неща, за да му покажа,

че не съм перфектна.

Даже се надявах да започне да мисли обратното,

че съм луда може би!

А той…

Продължаваше да изрича онази дума.

Мина време, мина много време.

И аз наговорих онези отвратителни неща,

които се бяха нагнездили като врани в ума ми,

и вече като такива отлетяха.

Но това не може да е истина, нали?

Та ти си перфектна, перфектните хора…

Те не говорят такива неща!

Виждах шока, страха в очите му.

Отново мина време,

мина много време.

А той…

Спря да ме нарича перфектна.

Всъщност спря да ме назовава изобщо.

Вече не бях уникална, единствена, невероятна, единна, отличителна, перфектна.

Аз бях някоя.

Наричаше ме така.

Да, това бях аз.

И не, не тъжа.

Защото знам, че бях наричана перфектна.

 

Диляна Върбанова, 7 Б клас, ОУ „Димитър Благоев“

снимка на корицата: https://pixabay.com/