История за 11 букви

14.02.202312.02.2023 Тийн Борба БГ 0 коментара

Аз съм плочка. Тротоарна плочка. Сива тротоарна плочка и съм много важна! Стоя в средата на тротоара и край мен минават всички, даже и слънцето минава всеки ден и ме поздравява. Минават край мен, а не през мен, щото съм малко крива. Малко, малко, ама достатъчно, за да се съобразяват с кривината ми.
Аз съм виждала всякакви хора и неща: хора с костюми и вратовръзки, хора с рокли, бягащи хора, смеещи се хора, плачещи хора, влюбени хора, нещастни хора, изгубени хора. Тези хора сигурно са много важни, защото винаги бързат за някъде! Виждала съм тротинетки и детски колички, виждала съм кученца, някои от тях си водеха хора! Виждала съм копче, ключ. Но най-много съм виждала обувки, джапанки, токчета, и много маратонки… виждала съм и едни други цветни хора, които не разбирах – някакви си деца, шарени и такива едни – щастливи, небързащи, подскачащи.
И един ден срещнах едно такова. Срещнах е силно казано, защото всъщност, то ме срещна. Спъна се в мен, падна, но не се разплака. Постоя седнало върху мен и каза, че съм най-тъжната плочка на света, защото давам болка! ТОВА НЕ ГО РАЗБРАХ. Казвала се Блага, станахме приятели и тя започна да идва при мен често и да ми разказва разни бивали и небивали истории. Разказваше ми за еднорози и феи, разказваше, че е ходила до небето, за да си откъсне дъга … Да бе, не на мен тия! Че тя дъгата е идвала вече при мен, ако съм искала, съм щяла да си имам и аз дъга! Пък и защо ми е да ходя чак до небето и да си късам разни дъги, облачета и други подобни? Когато има дъжд, те са върху мен – и на слънцето, и на дъгата, и на облачетата, и на хората.
Разказа ми, че имала приятели и обичала да прави добро и когато правела добро гълтала хапче за невидимост… Ха! А аз, пък, си имам прах, кал, дъжд, сняг – според сезона. И понякога ми подаряват хартийки. И фасове са ми подарявали даже, но стига за мен. Пък и аз съм си невидима и без нейните хапчета, пък и хапчетата й свършили, когато пораснала! Дърдорана беше, усмихната дърдорана, постоянно нещо разказваше.
Та, тя се казваше Блага. Родила се на 29 февруари. Белязана била да мери времето, защото имала рожден ден само във високосни години. И с времето да променя хората. Белегът й бил кодиран – в датата на раждане и в името й. Първо ходела на детска градина, после на училище. Спъвала се и падала – докато бяга, докато кара колело, докато върви по улицата. Като всички останали деца. Нищо различно, нищо уникално. Нооо, един ден, в детската градина, учителката посрещнала родителите й с думите: „Блага е вълшебница. Днес Блага направи чудо. Бяхме на тържество за края на учебната година, изпращахме випуска си и много от децата се разплакаха. То, винаги е така. Плачем си и ние – учителките. Изведнъж Блага стана и попита “Защо плачете ? Какво изгубихте? Усмихнете се ето така широооко, защото ще има още игри, нови приятели, светът на големите. Благодарете на госпожите. “ Децата я гледаха втрещено и спряха да плачат. Настъпи тишина. Тогава, “най-дивото“ дете, Ванко, отиде, прегърна я и й каза: “ Благодаря ти, Блага. Нищо не съм загубил. Плача, защото раздялата е тъжно нещо. Аз се разделям сега с това, което познавам – катерушката, госпожата, Боби и Емко. И не съм ги изгубил, с приятелите ще сме в един клас, а учителката ще идвам да виждам. Нищо не съм изгубил, само ме е страх от непознатото. Но знам, че с моите приятели ще бъдем заедно и ще бъде всички прекрасно! И това, че ще бъдем в света на големите е супееер! Благодарим ти, детска градино, благодарим ти, Блага!“ Всички деца започнаха да ръкопляскат, да се прегръщат, да се радват, че ще има нови неща в живота им. Това е чудото на Блага – усмихна всички деца. Да Ви е жива и здрава!“
Дааа, светът на големите…. Блага тръгнала на училище и продължила да прави добро. Всеки ден минавала по един и същи път до училище, вървяла по един и същ тротоар и така срещна мен, най-важната плочка в света!
Та, Блага растяла и правела постоянно добро, и поискано и непоискано, защото обичала да помага и да усмихва постоянно хората. Един ден, било зима и тя видяла човек, който треперел. Отишла до него, питала го, защо не е вкъщи на топло, а той казал, че нямал дом. Купила му чай и му го подала с усмивка. Човекът отвърнал със сълзи в очите – „Ти стопли сърцето ми, дете. Благодаря ти.“ Единадесет букви, подредени във вълшебен ред, те можели да вършат чудеса!
Друг ден, било жега, от ония дни, в които чак на мен ми пари, и тя видяла друг човек, седнал на земята. Подала му вода, попитала го добре ли е, а той се разкрещял, обиждал я, посегнал дори да я удари. „Мила моя плочице, това е непоискано добро, така го наричат мама и тате. Те ми обясняват, че непоисканото добро по-често носи злини. Понякога, хората да отговарят на доброто със зло. Не мога да разбера, защо е така, питам ги, а те повтарят все едно и също – като пораснеш, ще разбереш. Ти прави добро на хората, другото остави на тях.“ И го правела с усмивка, ей така, с едно щракване на пръстите намирала решения, като истинска фея!
Ех, Блага, Блага…. Истории като нейните бяха незаменими, изпълнени с живот. Тя идваше при мен често. Неведнъж ми споделяше и тъжни и щастливи истории.
Ах, как ми се искаше да съм като нея! Свободна, щастлива, да плача, да се смея, да видя света, да усетя какво е любов…
Блага спря да идва при мен. Бях тъжна, не знаех защо. Минаха дъждове, сняг, жеги и пак, и пак. Веднъж чух хората да говорят, че денят бил много важен, бил единствен и се появявал само веднъж на четири години. Нещо светна, ама и угасна. Не можах да се сетя къде съм чувала за този ден.
И се случи нещо много странно, усетих как едно токче се спъна в мен и започна да плаче, само защото останало в някаква си там дупка. И преди са се спъвали там и други токчета, нищо особено, а това токче плачеше и плачеше, а не можех да разбера защо. Да не би да беше свършил светът? Тогава чух познат глас да казва с усмивка: “Ех, плочице, пак се срещнахме!”. И тогава, както бях загубила надежда, потръпнах – беше тя, моята Блага! Толкова се зарадвах, че се върна при мен, че ще ми разкаже още весели истории, но уви тя не беше същата. Беше огорчена и тъжна. Сподели ми, че е срещнала любовта, даже я е почувствала, но не потръгнали нещата. Той така и не могъл да разбере нейната душа. Сподели ми още, че е срещнала приятелка, истинска…. Прекарвали доста време заедно, помагали си, смеели се, плачели, създавали спомени. Докато един ден приятелката й се разболяла много тежко…. Загубила и нея, но пак не спряла да прави добро.
И чувството да искам да съм като нея се върна отново. Исках да съм свободна, щастлива, да видя всички чудни места, за които само бях чувала, исках да плача и да се смея, с моята Блага.
Блага предложи да ме вземе със себе си. Чудна идея! Тръгнахме заедно на пътешествие и аз полетях! Тя ме носеше навсякъде със себе си. Видях високи до небето дървета, видях смешни животни, возих се във влак, плувах в небето, помирисах морето. Заведе ме при художник, който ми нарисува сърце и дъга. Блага ми каза, че ще ги имам винаги, докато съм благодарна. Аз бях най-щастливата плочица на света! Заведе ме в библиотека. Четеше ми за Дон Кихот /не е стъпвал върху мен, повярвайте ми, не го познавам/ и нещо за някакъв Малък принц. Той бил малък, обаче пък бил много голям, това не го разбрах, но ми хареса. Много търпеливо ми обясняваше всички неща от живота на човеците.
Минаха една, две, три години …… видях много от човешкия свят. Един ден помолих Блага да ме заведе на моето място. Отидохме, а там, представяте ли си, ИМАШЕ ДРУГА ПЛОЧКА! НА МОЕТО МЯСТО! Какво нахалство само! Кой й позволи и какво да правя аз сега? За какво й беше на тази Блага да ме взема със себе си? Пясък си бях виждала и преди и от дъжда ставаше голяма локва, почти като море. А пък от вестниците, които ми подаряваха от време на време, четях за света. Че кой те е молил да ме местиш от там, бе Блага? Ха, била съм счупена, била съм крива! Та нали, ти се спъна в мен, сигурно ти си ме счупила! Не бях само аз крива тогава, всички плочки си бяхме еднакви и си ни беше еднакво! Какво от това, че аз сега бях шарена? Исках си моето място и толкова. Настоявах да ме остави там, макар и да не бях сива като другите, пак си бях същата плочка! И тя ме остави там, където поисках.
Постоях си така ден, два… На третия ден мина едно дете, с колело, спря до мен и ме взе. Ура! Отново полетях! Сигурно беше моята Блага! Сигурно пак щяхме да пътуваме и да се смеем заедно. Детето ме сложи в джобчето си, а там имаше само дъвка, синьо стъкълце, гайка, счупено огледалце, няколко камъчета и един кламер. На кого са му притрябвали толкова ненужни неща ! Пътувах така известно време и накрая детето спря, извади ме от джобчето си и ме сложи в кутийка, в която имаше още куп ненужни неща и започнах да чакам. Обаче, никой не ми говореше, никой не минаваше край мен, не виждах дъгата, не усещах дъжда, никой не се смееше. Времето беше спряло. Тъмното беше вечно. И ония неща в кутийката мълчаха. Тъмното и тишината ме убиваха.
До мен, в кутийката, беше счупеното огледалце, поогледах се и видях, че сърчицето, което ми беше нарисувал приятелят на Блага, беше избледняло, почти не личеше. Аз нямах сърце. Кога го загубих? Дъгата я нямаше. Къде я загубих? В тъмното и в тишината? Къде беше Блага, за да ми обясни?
И тогава разбрах, че моята неблагодарност беше убила сърцето ми. Моята неблагодарност беше изтрила дъгата ми. Спомних си за ония 11 букви, подредени вълшебно и правещи вълшебства – Благодаря ти!
Дали ще си вземете поука от моята история? Това зависи от Вас.
Аз бях изгубила единственият човек, за когото бях някога наистина важна, но още имам надежда и ще продължа да я чакам. Знам, че един ден, тя ще ме намери – отново ще дойде, ще я прегърна и ще й кажа тихичко: Благодаря ти, Блага!