Ира и лятото

Тъкмо се бе стъмнило. Навън беше много студено, прокъсано, заскрежено, както всяка зимна вечер. Лампите по улиците туко-що бяха започнали да светят. По алеите на един пуст, като че ли забравен парк, смело крачеше едно момиче. Погледната отдалеч, не можеше да се разбере, че ходещата фигура е женска, защото беше увита с дебел, топлещ шал, сиво яке, шапка (която бе невероятно несъразмерна с главата ѝ – тъй като шапката бе наистина огромна, а главата ѝ малка, но тя не позволяваше това да ѝ пречи). Единственото открити бяха светло зелените ѝ очи, които като че ли светеха в настъпилия почти напълно мрачен студен час.

Пъргавото девойче се казваше Ира. Връщаше се късно от училище, не беше втора смяна, нито пък някой я беше задържал. Не, не беше заради това. Ира се бе унесла, докато свиреше на училищното пиано в стаята по музика. О, колко много обичаше пианото. То бе спасение за нея от всичко, което я товареше. Баща ѝ ги беше запознал –  Ира и пианото. Може би затова този великолепен инструмент бе толкова важен за нея. През последните дни свиреше, когато можеше, тъй като имаше много неща на главата си. Бяха толкова много, че Ира почти беше забравила половината от тях, а това още повече я напрягаше.

Не се определяше като добра пианистка, не говореше за това, нито се опитваше да научи всяко произведение, създавано някога за пиано от Моцарт до Рахманинов. Свиренето беше нещо лично и специално за нея. Нейното тайно спасение от този така безнадеждно негативен свят, който като че ли се нуждаеше от това да помечтае малко или много. Не натискаше ли клавишите на пианото, беше замечтана. И потънала в своите мисли, леко потропваше в ритъм с ръцете си. Това правеше и сега, докато се прибираше. Беше оставила краката да я водят по този добре познат път за нея.

Сега в мислите ѝ витаеше споменът за красивите ѝ, пълни със смях лета на лятната вила покрай Синеморец. Отвореше ли се този топъл спомен, тя започваше да надушва щастието. Но сега сякаш ѝ стана и малко тъжно. Липсваше ѝ морето толкова много. Ира от малка бе приятелка с морето. Виждаше се с него за цели три месеца, след това следваше период на дълго сбогуване и обещаване за скорошни срещи. Последният период беше заминаването. Това най-много не се харесваше нито на Ира, нито на морето. Там беше целият ѝ свят! Спомни си за скалите, на които безброй пъти бе сядала, за да съзерцава залезите, защото смяташе, че слънцето, залязващо или изгряващо, е най-неповторимо край морето. От скалите също наблюдаваше и плажа. Гледаше как плажуващите прибираха плажните си чадъри и кърпи. В онези пусти плажни летни часове оставаха само онези, чиято първа любов беше морето. Ира се сети и за старите си джапанки, които загубила на плажа или някъде из вилата. Вече не си спомняше точно къде. В съзнанието ѝ започнаха да изскачат милиони летни спомени. По зелените големи очи на Ира можеше да се разчете щастие.

Сети се за приятелите си. Ох, прекрасните им смехове! Ех, невероятните им усмивки! Уф, неповторимите им общи, пълни с веселие спомени. Липсваше ѝ всичко това!

Искаше да е лято, желаеше го толкова силно!

Искаше морските вълни да я дърпат и изхвърлят, щом беше във водата, колкото и да не ѝ харесваше, защото не можеше да плува!

Искаше да се спъва в тежките купчини с пясък, докато бягаше по плажа. Колкото и много да я боляха краката след това.

Искаше да се бута с многобройните си лъчезарни приятели по дългата плажна ивица.

Искаше да гледа сърдито, само защото някой не се е сетил да ѝ простре банския да се суши.

Искаше чорлавите си къдрави заплетени коси, които пазят аромата на море от километри, колкото и трудно да бе да се срешат.

Искаше да пада милиарди пъти от люлеенето на хамака си, закачен на двете дървета пред вилата.

Искаше да изгуби фенера си някоя вечер, докато играе на криеница с приятелите си, и после баща ѝ да ѝ натяква, че накрая и главата може да си изгуби.

Мечтаеше, желаеше това отново да й се случи повече от всичко на света, колкото и уж нелюбими да ѝ бяха по време на летния сезон! Тя искаше отново да се почувства жива! Докато всички тези мисли бяха заели ума ѝ, неусетно краката наистина я бяха отвели пред входната ѝ врата. Отключи вратата, събу обувките си, махна онези топли връхни дрехи, шалове, шапки. Хвърли раницата си някъде, където щеше да я търси дълго време. Но те нямаха значение сега! В момента за Ира имаха значение лятото, смеховете, морето и безгрижието. Тя се беше озовала отново пред пианото, този път в собствения си дом. Беше седнала на стола пред него, но даже не повдигна капака му. Ира гледаше нагоре и добре оглеждаше многобройните снимки, които запълваха цялата стена от горе до долу. Момичето щеше да заплаче. Това бяха нейните снимки, спомени. В онези снимки беше запечатано щастието. Заслушаше ли се, можеше даже да чуе морето.  На онези фотографии беше споменът за лятото, тя гледаше тях и те гледаха нея. Всички бяха там! Имаше ги приятелите ѝ, тя самата, вилата, скалите, джапанките ѝ! Тя седеше и само се усмихваше.

Усмихваше се на лятото и то ѝ се усмихваше.

Диляна Върбанова, 7 „б“ клас, ОУ „Димитър Благоев“, Велико Търново

снимка на колицата:https://pixabay.com