Щастието на пътешественика
Пътешествия, щастие! Замисляли ли сме се защо човек се отправя към пътешествия – за да се докосне до нещо ново, непознато или да избяга от сивотата на старото ежедневие? Дали е достатъчно да кажем, че пътешествениците са хора като всички нас, но с по-отворени сетива за чудото на майката Природа, които не просто и се наслаждават, а се завръщат към естествената си връзка с мирозданието, към истинската и така жадувана хармония с битието? Как да съпреживеем бленуваното още от романтиците щастие на дръзкия човек, решил да „поизбяга от обществото сред природата“ след еднотипния, пълен с напрежение и работа еднообразен делник? Защо не потърсим отговори на тези въпроси в пътеписите на нашия съгражданин Алеко Константинов? Да се доверим на есето на професор Тончо Жечев „Щастливецът и Бай Ганю“, в което се твърди, че именно Алеко е най-страстният пътешественик, който „обича пътуването заради самото пътуване, по детски дръзко, безгрижно-весело“. И да видим дали това е най-сигурният път и към нашето щастие!
Посветил се на каузата си да бъде будната съвест на своето време, Алеко Константинов успява да съчетае своята мисия на рицар на честността и достойнството с любовта си към природата. Самоопределил се във фейлетона си „Страст“ като Щастливец, гордеещ се със своите обществени принципи, той винаги подчертава и щастието си при срещата си с красотата на преживяванията на пътуванията си. Не пропуска случай да не отиде на по-далечен или по-близък излет. И просто трупа своите впечатления в пътеписите си – но не само за себе си, а за всички откъснали се от чудната природа. Всяко описание е не просто възхвала, а поредна покана за разходка: „А хубав е наистина; боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери, в които се гнездят манастирските стада; по каменаците и сипеите на тези прошарени със зеленина скали весело се катерят и се мятат и припкат акробатите-ярета и дразнят апетита на плавно летящите над скалите орли; към творчеството на природата виждаме вече и делото на човешката ръка“ /В БЪЛГАРСКА ШВЕЙЦАРИЯ. ПЪТНИ БЕЛЕЖКИ/
Възприема сам мисията си да се провикне: „Ей, българино, стой бе, къде си се лутнал, не о хлебе единном жив будет человек…“ – и като ги отбие поне временно от пътя за Златния телец, да охлади що-годе страстта, която бе погълнала мислите и желанията на мнозинството. /НЕВЕРОЯТНО НАИСТИНА, НО ФАКТ: 300 ДУШИ НА ЧЕРНИя ВРЪх/. Приканва сънародниците си по-често да се завръщат към заслепяващата красота на Родината, с която трябва да са гордеят, защото не много държави могат да се похвалят с такива спиращи дъха природни гледки. А щастието от сливането с българските чудеса са път и към любовта към Отечеството. И ето го новият призив : „Опознай Родината, за да я обикнеш“! Призив, с който още на първия организиран поход до Велика Витоша на 28.08.1895 година Алеко успява да събере близо 300 души, от различни работни сфери, някои и от различни държави, но всички обединени от една цел – да предизвикат себе си и да открият пъстротата на живота. Знаете ли какъв беше резултатът? – Около четиристотин души през Драгалевци, през Беглер чифлик, през Бистрица, през Княжево плъзнаха през нощта срещу неделя по гърдите на Витоша и при изгряванието на слънцето триста души бяха при Черния връх! Е, право да си кажа, туй благородно надпреварвание ме порази! Картината, която представляваше Витоша в събота през нощта, беше до такава степен величествена, щото се отказвам даже опит да направя за описванието й. Онзи въодушевен фантастически устрем към небесата, чрез хиляди препятствия, онова стремително катерение по храсталаци, по камънаци, на десетки наелектризирани групи, развятото нарочно приготвено знаме, звуковете на една военна тръба всред пламналите тук-там огньове, онази фантастическа картина, осветена феерически от пълната луна… . /НЕВЕРОЯТНО НАИСТИНА, НО ФАКТ: 300 ДУШИ НА ЧЕРНИя ВРЪх/. Не е случаен фактът, че тук е и патриархът на българската литература, сладкодумецът и изключителният пътеписец Иван Вазов, за когото преклонението към природата е част от обичта към България, а планините в пътеписа „Великата Рилска пустиня“ са отъждествени с храмове за всяка българска душа. Душа, бягаща, търсеща и намираща – нещо свое, нещо жадувано – но винаги пречистващо, красиво и желано, доближаващо човека до Бог! От историческа гледна точка събитието се приема за рождена дата на организираното туристическо движение в България. Едно поетическо раждане, което самият Алеко няколко дни по-късно в софийската преса описва с възклицанието: НЕВЕРОЯТНО НАИСТИНА, НО ФАКТ: 300 ДУШИ НА ЧЕРНИЯ ВРЪХ!…
Следват нови походи. И всеобщи, и лични с приятелски компании. Чрез тях Щастливеца успява да разгърне още повече своята обич към пътешествията, да посвети нови страници на чудото, наречено природа. Пътува до изложенията в Париж, Прага и Чикаго. Именно това великолепно пътешествие до Новия свят вдъхновява Константинов за създаването на „До Чикаго и назад“. Пътеписът е започнат благодарение на приятелите му, които виждайки колко е впечатлен от пътуването и знаейки, че е способен да превърне тези впечатления в изящна творба, го подтикват да нахвърли мислите, и импресиите си в издаденото през 1894 година произведение. И така ето го отново общественика, търсещ отговор на тревожните въпроси за мястото на хората, в Новия свят: У-у! Студено! Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват… Е, ами кога ще живеем?/ „До Чикаго и назад“/. Но редом до него е пътешественикът, впечатлен дори от описанието на малките улички: Ringstrasse е една изящна, от мрамор изваяна хубавица; Broadway е една мила, а шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина. /„ДО ЧИКАГО И НАЗАД“/. Кой ще победи? Ако изобщо може да се говори за победа. Но сякаш тревогата заглъхва поне за кратко – и то пред Ниагарските водопади: Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички! Всички лица бяха сериозни, излека бледни и като че изтръпнали! Като че не пред творението божие, а пред самия бог те бяха изправени!… Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!… Аз не мога. /„ДО ЧИКАГО И НАЗАД“./
Аз не мога да опиша тази красива Природа! Ето скромното и искрено признание на талантливия Алеко…
И така ред след ред четем в произведенията на Алеко не просто описания, но възторжени оди за любовта му към природата, към пътешествията. В пътеписа „Какво? Швейцария ли?…“ се обръща към своите съвременници с една обикновена човешка молба: „Българино, пожелай ми живот и здраве, за да имам възможност да вдигна завесата, която разделя градския живот от омайните прелести на нашата дивна природа, а ти ще се влюбиш в тази природа, както никой юноша никоя не е любил.“ Дори и в последния си ден на тази земя, след фаталното посещение на град Пещера, той заявява, че ще напише нов пътепис със заглавие „До Пещера и назад“. Преждевременната му и нелепа смърт осуетява този план. Но хората му вярват и в чест на даденото обещание вестник „Знаме“ все пак отпечатва обещания от Алеко пътепис – на първа страница, три бели празни колони с поставен подпис под тях „Щастливеца“ – доказателство за верността на съвременниците му към истинското и красиво отдаване на тази незабравима личност към пътешествията и любовта към родната страна. Не са ли тези празни колонки и предизвикателство, към което всеки може да посегне сам по примера на Алеко да търси щастието на пътешественика? Нали и светецът Августин Блажени мъдро отбелязва, че: „Светът е книга и онези, които не пътуват, четат само една страница.”. Ето точно това превъзходство, което идва с пътешествията – човек, който е приел пътуванията и е готов да се отдаде на тях, ще бъде истински щастлив, защото ще може да запълни празнотата в себе си и да разшири кръгозора си. Пътуванията сами или с приятели, в държавата ни или извън нея, скъпи или евтини, са нещо, което си заслужава всяка посветена минута, и което ще донесе истинско щастие на всеки един новооткрил се и новооткриващ се пътешественик.
За своя кратък, но изключително стойностен и изпълнен със смисъл живот, юристът, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар и пътешественик Алеко Константинов е перфектният пример за човек, който е изпълнил със съдържание всеки ден от своето съществуване. Посветил голяма част от живота си на пътешествията, той ги използва като вдъхновение, развлечение, удовлетворение и радост. Те са неговият нестихващ заряд в стремежа му за самоусъвършенстване, благодарение на който той оставя след себе си богато културно наследство, пропито с много мъдрост, проницателност и безпрекословна любов към Българя!
Благодаря ти, Алеко!
Ивайло Йорданов от 9.б клас, Природо-математическа гимназия „Васил Друмев“,
член на клуб „Ерато“ с ръководител Камелия Станчева
Есето на Ивайло Йорданов е отличено с втора награда в Националния ученически конкурс за есе по повод 160 години от рождението на Алеко Константинов
