ИзкуствоЛично творчество

Съществува ли съдба и имаме ли власт над нея?

Александра Хаджиева, 9 „в“ клас, СУ „Емилиян Станев“

Ежедневно имаме нужда да обвиним някого или нещо за несполуките в ежедневието и в живота. Оправданията, които системно използваме са Вселената, Господ, Съдбата или някаква друга висша „сила“, над която нямаме контрол. Може и така да е. Може би наистина несправедливостите в живота ни са дело на присъствие по-извисено от нас. Може би наистина пътят ни е предначертан и ние просто вървим по него, водени от нечия чужда ръка. Може би свободата е илюзия и всъщност нямаме волята да правим избори и решения, касаещи съществуването ни и живота. Но защо се ограничаваме с този светоглед?

Всяко едно нещо, случващо се в живота ни е последствие на решение, което сме взели. Дори на пръв поглед малките ежедневни избори, които правим, имат значение и ни се отразяват под някаква форма. Не съдбата е тази, която трябва да обвиняваме за несполуките си, а нас самите. След всяко едно действие, което извършим, има последствие. То често може да не ни се нрави, но се е случило в следствие на наш избор. Ние имаме контрол над решенията, които вземаме, но трябва да предвидим последиците, които вървят ръка за ръка с тях. Трябва да бъдем сигурни, че тези последствия са благоприятни не само за нас, но и за другите около нас. Сами сме в този живот и няма сила, било то Съдба, Вселена или Бог, която ни хваща за ръчичка и ни води по пътя ни. Ние сами го градим. Всяко едно решение, избор или действие, е една крачка напред в изграждането ни като личности.

Ако всъщност пътят ни е предначертан, то какъв е смисълът да живеем, когато всяко едно събитие в живота е предопределено? Какъв е смисълът да се опитваме да бъдем по-добри хора, когато нямаме свободата да променим своята собствена съдба, пък какво остава за тази на другите? Защо въобще се опитваме да постигнем нещо, ако знаем, че всичко, което ни се случва е решено? Какъв е смисълът да мечтаем, ако знаем, че вече има бъдеще, и ние трябва просто да го чакаме, за да се случи? Много аспекти на съдбата не правят смисъл. Ако просто чакаме на готово „Съдбата“ да ни озари, то животът ни ще бъде изгубен. А изгубен живот не е живот, а съществуване.

Хората имаме тенденцията да виним така наречената „Съдба“ за проблемите си, но когато стане въпрос за успехи и постижения ги превръщаме в наши заслуги. Това не е ли лицемерие? Защо веднъж не решим да обвиним нас самите за несгодите, които ни сполитат и в същото време да се гордеем с постиженията си? Защо не се научим да поемаме отговорност за действията си, когато последиците не ни се нравят? Правим грешки, след които си патим, но не е ли това начинът да се учим? Не са ли именно последствията най-добрият учител? Ако след действията ни нямаше никакви последици, то как щяхме да знаем кое е правилно и кое грешно? Ако нашите грешки не са наше дело, защото „Така е било писано“, как ще успеем да си изградим морални ценности? Как можем да си поставим граници, когато нищо не зависи от нас и ние просто трябва да се оставим на течението и да правим каквото си пожелаем, заради твърдението, че всичко се случва по необходимост? Именно това е опасен модел на мислене, защото, когато зависим от нещо друго, ние не поемаме отговорност, което по един или друг начин ни дава опасна свобода, илюзия, че можем да правим каквото си пожелаем, защото „така трябва да се случи“. Когато допуснем грешка, вината няма да е наша, а ще бъде на „Съдбата“, нали така? Може би тенденцията ни да обвиняваме другите за нашите грешки, било то „Съдбата“ или нещо друго, ни пречи всъщност да прозрем истината. Пречи ни да осъзнаем къде грешим и къде трябва да се поправим, за да израстнем като личности. Не сме безгрешни и никога няма да бъдем, но докато не осъзнаем това, няма да се променим към по – добро.

Разбира се, може и да греша. Може би има „Съдба“, слагаща стените, които трябва да изкачим, издълбаваща непрогледни пещери, през които да намерим слънчев лъч, слагаща ни лед, който да ни подхлъзва. Аз обаче предпочитам да вярвам, че аз съм тази, която си слага и преодолява стените, пропастите и пещерите по пътя. Предпочитам да вярвам, че сама градя живота си, а не някакво трето лице, наречено Съдба, Господ или Вселена.

Александра Хаджиева, 9 „в“ клас, СУ „Емилиян Станев“

снимка на корицата: https://www.pinterest.com/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *