Здрава Каменова: „Промяната е през изкуството, образованието и децата“

В рамките на инициативата „Фоайе на книгата с автограф” ученици от великотърновското ОУ „Димитър Благоев” посрещнаха актрисата и писател Здрава Каменова. Тя представи книгата си ,,Чорапът, който промени света” и беседва с децата за добротата и тактичността, за важността да приемаме различните хора.
След срещата разговаряхме с авторката за личните предпочитания, вдъхновението и творческото представяне на актуални проблеми пред детска аудитория като възможност за добротворстване.

Зара Мирчева: Вие сте популярна актриса и много хора Ви познават от сцената. Но не всички знаят, че сте и автор на няколко детски книжки. Какво бихте искали да споделите за себе си пред Вашите млади читатели?
Здрава Каменова: Започнах да пиша детски книжки, когато самата аз станах майка и трябваше цяла вечер да прекарвам в четене на приказки и честно казано ми беше малко скучно. Тогава започнах да си мисля за други истории и ги записвах. Истината е, че пък точно книжките, които написах, никога не ги изчетох докрай на децата си, а по-скоро ги чета на другите деца. Но най-хубаво е, че когато представям книгите си на другите деца, използвам актьорския си талант и сменям гласовете си, четейки различните герои, и така книгите стигнаха до много повече деца. Радвам се, че много, много деца ги прочетоха!

З.М.: Позволете ни да надникнем още малко във Вашия личен живот и предпочитания. Как прекарвате свободното си време?
З.К.: С моята дъщеричка, която е на девет години, много обичаме да танцуваме. Даже напоследък учим някакви танци, които виждаме в Интернет. Другото, което правим – имаме куче, което разхождаме и по принцип обичаме да се разхождаме. Обичаме и планината. Често ходим на екскурзии извън страната – това са едни от най-любимите ни преживявания. Последно бяхме в едно малко градче в Италия, там беше много хубаво, ядохме много сладолед и спагети.

З.М.: Какъв сладолед предпочитате?
З.К.: Аз гледам да не ям сладолед, защото не ми е най-любимото нещо на света. Но винаги си хапвам по малко от сладоледа на децата си и харесвам много сладоледа с шамфъстък.

З.М.: Каква искахте да станете като дете?
З.К.: Най-интересното е, че като дете исках да стана хореограф. От много малка знаех какво означава ,,хореограф”. Исках да измислям сложните танци с многото хора на сцената. После исках да стана кинорежисьор, а накрая отидох на изпит в академията по актьорско майсторство и видях какво правят куклените актьори. Влюбих се и направо отидох да кандидатствам актьорство за куклен театър.

З.М.: Коя е любимата Ви детска книжка и кой е любимият Ви детски писател?
З.К.: Много харесвам Доналд Бисет и неговите приказки. Открих ги, когато бях студент в академията и трябваше да играем приказки. Толкова ми харесват тези абсурдни, сладки, смешни и много находчиви приказки на Доналд  Бисет, че съм драматизирала и играла поне три от тях. Препоръчвам да ги прочетете!

З.М.: Как решихте да напишете първата си книга? Разкажете ни повече за нея.
З.К.: Първата ми книга е за рециклирането и се казва „Боб: Малката метална кутийка с голямата мечта“. В нея става дума за една метална кутийка, която иска да стане барабан. Това най-накрая се случва благодарение на рециклирането – тя попада в контейнер за рециклиране на метал и от нея става част от бъдещ барабан. Историята е с много герои. Един от героите е МакМазен – той е сандвич. Друг герой е една дървена лъжица, в която кутийката е влюбена. Те двамата дрънчат заедно и правят музика. Много герои, много любима книжка. За съжаление тиражът ѝ свърши толкова бързо, че дори нямах възможността да ходя с нея при децата и да чета от нея. Книжката е изключително забавна, затова все повече се замисляме дали да не ѝ направим нов тираж. Също така тя влезе в една от читанките за трети клас, така че някои деца са я изучавали в училище. А как реших да я напиша ли? Ами много ме вълнуваше рециклирането и си казах, че няма такава книжка – на такава тема. А темата е важна.

З.М.: Кое е специалното Ви място, което използвате, само когато пишете книга?
З.К.: Нямам никакво специално място. Общо взето, където ме свари свободното време – отварям компютъра и пиша: на леглото, на дивана, на масата в хола, на масичката на балкона, в скута на плажа. Пиша навсякъде и винаги мога да се изолирам от всичко, а и децата ми са възпитани много добре и винаги ми пазят тишина. Те много уважават моята професия. Всъщност сега по-малко пиша. Преди пишех с часове всеки ден, защото бях и сценарист. Децата ми много са свикнали с това.

З.М.: Като актриса – на сцената Вие изигравате  различни образи, като писател – в книгите си създавате поредица от образи.  Каква е приликата, общото между тези два процеса?
З.К.: Много си приличат нещата. Когато си актьор, се опитваш да си представиш човека, за да го изиграеш, а когато си писател, отново си представяш някого, защото трябва да го опишеш. Наистина много общи са двете неща и аз мисля това, че съм актриса, ми помага да бъда писател и обратното. Истината е, че аз пиша от много мъничка. Още от шест годишна започнах да пиша разказчета и всъщност може би първо съм била нещо като автор, а после актриса.

З.М.: Наскоро прочетох книгата Ви ,,Чорапът, който промени света“ и се запитах: Какво Ви вдъхнови да я напишете?
З.К.: Имам приятелка, която е от ромски произход и с нея направихме няколко представления. Много я обичам. Тя е много колоритна личност, много добър човек. Много често ми говори за нейното село, което е пълно с роми – колко добри хора живеят там и как им е малко трудно, защото останалите не ги възприемат. Така се замислих колко е важно да има българска книга на тема расизъм. И в това, че бял и черен чорап могат да бъдат чифт. То е ясно посланието – че хората могат да бъдат приятели, независимо от цвета на кожата си и от произхода си.

З.М.: В книгата детето Вая, майка ѝ и двете различни чорапчета променят света така, че „…хората започнаха  да стъпват по-леко, да се усмихват  по-често и по-широко…“ А в реалния живот кой може и съответно трябва да донесе тази промяна?
З.К.: Истината е, че хората са тези, които носят промяната. Затова на децата от мънички трябва да им посадим в главичките едни семенца, едни красиви идеи за това да приемаме различните хора, за това да бъдем добри към възрастните, да бъдем тактични, да ни е грижа за света, за хората, за красотата в света. Ето тези малки семенца, като ги посеем, те малко по малко ще пораснат, и когато тези хора станат големи и започнат да управляват света, те ще имат една съвсем различна нагласа. Наистина промяната е през изкуството, през образованието и през децата.

З.М.: И накрая – прави ми впечатление, че вие сте възрастен човек. Имате сериозна професия, грижи, но въпреки това сте запазили детското в себе си. Как и ние, съвременните деца, да постигнем това?
З.К.: Не мога да си представя, че човек може да живее усмихнат без това нещо – ако не си спомня какво е да си безгрижен, ако не си припомня, че всичко е за първи път – сутрешното кафе, слънцето, някак си да ги преживява тези неща. Да не свиква с нещата, да не става уморен възрастен – мисля, че това мен ме крепи. Не винаги успявам, понякога и аз ставам уморен възрастен. Обаче после се гъделичкам под мишниците и си казвам: „Не така!“ и пак връщам детето в мен.

Зара Мирчева, ОУ „Димитър Благоев“, град Велико Търново.

С това интервю Зара спечели специална награда на журито в XV Национален ученически конкурс ,,Стоян Михайловски“ – Русе 2022.