Възрожденският полет на духа на обикновените хора и мечтата за национално освобождение

17.01.202318.01.2023 Тийн Борба БГ 0 коментара

Денотативното значение на Българското възраждане, което започва през XVIII век с написването на „История славянобългарска“, е период на действия за освобождаване на българския народ от османска власт. Целите на Възраждането, които поставя Паисий, са три- създаване на българско училище, отделяне на българска църква като самостоятелна такава и извоюване на българска държава. Кои са етапите и от какво се нуждае народа ни, за да ги постигне? Необходими са средства, умения и борба. Каква е ролята на обикновените българи за Българското възраждане? Те са тези, които управляват движението на средствата. Точно тези хора, защитници на родината, започват Възраждането и освобождават България; героизмът, проявен в очите им, остава запомнен!
Какъв ли би бил конотативният смисъл на Възраждането? Може би възрожденският дух у хората? Онези бит, възпитание, просвета и вяра, които го предпоставят! Личният живот на хората и тяхното обикновено ежедневие, превръщащи се под ударите на робството в извори на нови мисли; мисли за свобода? Любовта на народа и мисълта за саможертва, които правят мечтаната свобода реална?
Къде остават забавленията, личният живот и другите на практика незначими неща, които създават личността на един индивид? Къде са онези моменти, в които възрастните се карат на децата си, за да се научат на правилното и доброто или спорят за „тъпотии“, или се забавляват някъде, или дори се грижат за дома и градината си? Историята не се интересува от тях, защото най-вероятно за нея не значат нищо, но всъщност точно там се крие разковничето на освободителните дела и идеите за освобождение. Точно там се крият основите на Възраждането на народа ни- обикновените хора под робство, страдащи и готови на героизъм, се събуждат от съня си и осъзнават, че те не трябва да стоят безучастно, а да станат и да защитават това, което си е тяхно- домовете си и семействата си.
Човекът като биологично същество е вид едър и сухоземен бозайник, който се отличава от останалите животни с желанието си да влияе и да управлява света около себе си. Човекът има своите правила и задължения. Той трябва да се грижи за себе си и себеподобните си, да ловува и да се изхранва. В същото време трябва да умее да съжителства с останалите хора, животни, та дори и растения. Да съжителства, като се променя и променя. За да запази свободата, с която се ражда!
В повестта „Немили-недраги“ (Иван Вазов) на хъшовете им е отнето най- ценното- отечеството. Те вече нямат какво да защитават, защото дори и животите им принадлежат на родната страна. Знаменосецът умира, поверявайки най-ценното си притежание на младия хъш – „една връзка, в която бяха увити някой меки неща…една хартия и една дрипа. Хартията беше мемоарът, издаден на 1867 година от Революционния комитет. Дрипата беше къс от вето знаме; на него бяха останали само думите „или смърт“. Единственото, което има значение за Вазовите герои, изхвърлени на негостоприемния румънски бряг, са достойната смърт и жертвоготовността в името на родината.
Тази себеотдаденост на народната кауза притежават всички обикновени хора. Затова нашата държава дава дванадесет хиляди души опълчение. Най-ценното се чете точно и само в душите на тези обикновени хора, последвали пътя към борбата. Хаджи Димитър е поредният пример, Ботевата балада, посветена на него, олицетворява всичко българско, което нормалният българин притежава: „…потънал в кърви лежи и пъшка/ юнак с дълбока на гърди рана,/ юнак във младост и в сила мъжка.“ Той не е само един. Те са много; юнаците, българите, спасителите на родината. Всички те са тези, които трябва да бъдат почитани и оценени от нас, историята и от цялата Вселена.
Мотивът за героизма на обикновените хора е художествено развит и в поезията на Вапцаров също. „За мъката – не щем награди,/ не ще дотегнем и с клишета/ на томовете ти грамади,/ натрупани през вековете.“ Тези тежки думи разкриват сложните отношения между историята и волята на предците ни сами да я творят. Те показват достойнството си, както за битките, така и за мъката. Мъката е тази, която ги води по пътя на Свободата. „Но разкажи със думи прости/ на тях – на бъдещите хора, /които ще поемат поста ни,/ че ние храбро сме се борили.“ Те предават своите качества и постове на поколенията напред. Но разчитат не само на всевластната история, но и на съкровената поезия.
Свободата, от своя страна, се пробужда по времето на Априлското въстание- „Тракия – главната му област – приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити, да ги чуят- един народ, жаден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота.“ Тези три изречения от „Пиянството на един народ“ („Под игото“, Иван Вазов) внушават у читателя някаква съпричастност, разбираме как апостолите обикалят да търсят помощ по селата и градовете. Обикалят, за да се вдигнат на въстание, за да спасят родината си. Хората, от своя страна, чакат с нетърпение опияняващите слова. Те правят всичко възможно да помогнат. Посрещат организаторите на бунта-непознати за тях хора- с отворени обятия. Нещо, което в днешно време е почти невъзможно да намериш извън семейната група.
Дали мисълта за свобода заличава всички пороци в хората и изкарва добродетелите напред, или просто хората тогава са били различни? Нито едното, нито другото. По малко и от двете. Няма как да сравня хората преди близо сто и петдесет години със съвременните. Тогава идеалите им са били различни. Спазвали са различни правила. Имали са различен произход. Съвременните не знаят какво е да бъдеш под нечие влияние. Семействата им също. Мисълта за свобода не заличава пороците, но придава повече добродетели. Българите са гостоприемни към българи, но не приемат неканените поробители. Нашите деди са готови да дадат живота си за свободата на децата и внуците си. Може би точно любовта към рода и родината ги кара да се борят и да защитават своето.
Страданието изисква саможертви. Нос Калиакра ни разказва една всеизвестна легенда. Според нея името му идва от името на една от четиридесетте български девици; те завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, спасявайки се от османците. Момичетата предпочитат смъртта пред това да бъдат поробени. В тяхна памет дори е построен обелиск, наречен „Портата на 40-те девици“. „Порта“ към тяхната свобода, която те „отварят“ чрез своята саможертва. Те са истински герои, също като останалите българи, защото не се страхуват да се сблъскат със смъртта въпреки крехките си години. Те пропиляват ли всъщност живота си? Категорично „не“, защото смъртта им е достойна.
Човекът под робство е лишен от правата си. Oтнето му е най- ценното- свободата. „Нито жена, нито злато, нито сребро не правят човека благополучен в тоя свят, а знайш ли кое?…Свободата…Па друго не ти трябва…“ тези думи не са казани напразно. Хаджи Смион не само ги чува, но и ги разбира. Той, както и останалите донякъде смешни и интересни Вазови чичовци търсят по свой начин пътя към свободата.
Търси го дълго и чорбаджи Марко („Под игото“, Иван Вазов), преди да произнесе своята Нова молитва за България „Лудите, лудите, те да са живи!“. Същият полага усилия и за възпитанието на своите деца. „Марко имаше свой практически възглед за възпитанието… със своя естествен здрав смисъл разбираше човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по-силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите“. Разбираме, че в бита на нормалните хора поведението, на което са учени децата, е по-добро дори и от днешното такова. Сега децата са по-глезени, но тогава, те са се учили от малки на възпитание и доброта. Точно тези качества съм искала винаги. Старая се да ги имам и показвам. Уча се от произведенията, от бита на хората и от грешките, които са били допускани в миналото.
И да продължим нашата разходка по страниците на „Под игото“. „Тая вечер гледай да си избереш някоя девойка…да носи байрака“- Цанко се шегува с Бойчо Огнянов за предстоящата вечер в Алтъново. Хората, дори и да не са свободни, се опитват да живеят свободно. Те сами избират как да прекарат вечерта, докато „по-смелите девойки се шегуваха с ергените, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях“. Хората са щастливи по своему и не се страхуват да показват емоциите си. Това е една част от характера им, която аз уважавам. Те са самостоятелни и здравомислещи, в същото време са безгрижни като деца. Героите също живеят за мига и при най-малката възможност, която им се отдава, те променят живота си. „Боримечката грабнал Стайка…Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско агне, у тях си.“
И всичко това тръгва от един монах „тъмен, непознат и бледен“. Паисий поставя началото на самосъзнанието на българите. Те разбират от къде произхождат, колко велик е народът им и най-вече осъзнават, че не трябва да се срамуват от националността си. „Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя… От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани…“. Българите преди Възраждането са били сякаш самозабравили се. Те живеят един монотонен живот, спазвайки обичаите на гърците и османците. Те „…не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи.“ Паисий забелязва това и го поправя, като хвърля „първата искра в народната свяст“ („Паисий“, Иван Вазов).
Българският народ, представен от Вазов в Епопея на забравените, ни показва точно това, което е невидимо за историята; „И всякоя възраст, класа, пол, занятье/ зимаше участье в това предприятье;/ богатий с парите, сюрмахът с трудът,/ момите с иглата, учений с умът“. Всеки един човек, които се самоопределя като българин, помага с каквото може, за да се измъкне от тежкото настояще и още по-тежкото бъдеще. Всички работят задружно и в екип, редом с Левски- „а той беден, гол, бос, лишен от имотът,/ за да е полезен дал си бе животът!“
„Твоят символ беше: смърт или свобода,/сънят ти – Балкана, кумирът – народа,/ народа с безчестье и с кърви облян.“, Вазов се обръща към Раковски. Той е един от многото герои, които застават смело пред всички и ги повеждат към пътя на борбата.
Ролята на обикновените хора по времето на освобождението е огромна. Те са тези, които започват да събуждат България. Те са тези, които се борят и загиват за свободата ѝ. Те са тези, които я освобождават. Хора, които изпитват обич, хора, които отстояват позицията си и хора, които защитават това, което обичат- това са българите.
Възрожденският дух е породен от желанието на народа за знание; знание за собствения си произход. Тогава всичко идва на мястото си- започнати са националните освободителни движения, заедно с тях- Възраждането. Тогава в кръвта на закрилниците започва да тече страданието, а то отвежда до готовността за героизъм, защото „Див глог питомно грозде не ражда“ („Чичовци“, Иван Вазов).
Поклон пред непокорните, смели и горди наши деди, запазили и пренесли през вековете идеята за нашата българска свобода!