Възрожденският полет на духа и мечтата за национално освобождение

Изминали са повече от три столетия от началото на Османското робство. Българите са се примирили с тежката си и мрачна съдба. Ден след ден те са мечтали за едно единствено нещо – независима българска държава. Но уви, това за тях било непосилно. Били са разединени, страхували са се за живота си, изпълнени с отчаяние. Нямали са достатъчно кураж, за да се опълчат на поробителя. Изгубили са каквато и да е била надежда за светло бъдеще…докато не се появил един монах.
Била запалена свещица…свещица на надеждата. Нейният пламък просветнал в една малка Атонска килия още през 1760 година. Един български монах, приведен над своите книжа, с перо в ръка изписва с българските букви редовете на своята малка книжчица само от 130 страници, вдъхнала надежда на своите братя в поробена България. Това е „История славянобългарска“ – първата българска възрожденска книга. Това е историография, композирана в няколко части – увод, заглавие, втори увод, гражданска история, културна история, църковна история и послесловие. В нея Паисий утвърждава ключовите понятия на националната ни идентичност: народ – вяра – език – отечество. Чрез нея Паисий запалва огъня на надеждата у изтерзания български народ, поставяйки пред него три задачи – независима българска църква, изцяло български училища и най-важната от тях – българска държава с ясно обособени граници и население.  Сам вярва в бъдещето на народа ни, защото познава миналото. Минало, в което дедите ни „не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове.“ С ясното съзнание, че за толкова години спомените за славното минало са избледнели, той с право се гневи: „О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин ?“ Нима има място за срам, когато дедите ти са били славни  владетели, с оръжие в ръка изковали могъща държава? Нима има място за срам, когато земята още е пропита с кръв и пази костите на хилядите загинали предци в героичните битки, разпрострели България на три морета? Не, този обикновен монах знае, че не срам, а гордост, сила и вяра се крият в рода български и му трябва само една свещ да запали светлина и да лумне огънят на свободата. В името на тази надежда и със силата на духа си понася своята малка „История“ по пътищата на земята българска. Всеки един изминат километър е искрица в огъня на пробуждането. На всяко място, където е попаднала Историята, е оставена ярка следа. Следа, за която Вазов пише:
„Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин
тоз див Светогорец – за рая негоден,
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.“
Задачата на Отец Паисий е изпълнена – да събуди народа от робския сън. Да вдигне преклонената му глава, да постави думите-оръжие в ръцете му, за да имат смелост и сила същите тези ръце да хванат после истинските пушки. Изпълнил е най-важната задача на живота си. И сега народът трябва да изпълни неговата си – да се вдигне на бунт и да освободи родината си. Свещицата от Атонската килия е разгоряла огъня. Огънят на Великата възрожденска епопея. Епопея, изсекла с огнени букви в снагата на родината ни великите имена на Раковски, Левски, Ботев, Караджата, на знайните и незнани герои от Плевен, София и Шипка. Епопея, посяла в рохката пръст семената на свободата:
„И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.“
Времето не спира своя ход. Ден след ден, година след година се пробуждат вярата и надеждата. Изправя ръст една мечта. Мечтата за свободна и независима България. Като малкото семенце, намерило благодатна почва, тя расте, напоявана с кръвта на хайдути, опълченци, обикновени селяни, млади и стари, българи. Наследници на оня монах, пръв събрал в една малка книжчица цялата голяма, велика и възкръсваща от пепелищата България…България, която и днес, столетия след своя пръв будител, е изправена пред предизвикателствата на световната криза, на близката до нас война, но и на бездуховенството и апатията. И точно днес, точно сега, ни е нужен, до болка ни е нужен един нов Паисий. Да ни вдъхне отново кураж, да събуди позаспалата ни гордост и да влее сила в безсилно отпуснатите ни рамене…И застанали заедно, един до друг, да потърсим в себе си, в ума и сърцето си него – новия наш пръв будител…О, Паисий, къде си днес отново да запалиш своята свещица?…

Андриан Ангелов Панев, от IX ^в клас, ПМГ „Васил Друмев“, гр. Велико Търново

Ръководител: Камелия Станчева, старши учител по български език и литература