Лично творчествоТийн успехи

Диляна Върбанова от 7 „б“ разказва историята на своя разказ „Палтото“

Здравейте, казвам се Диляна. Ученичка съм в ОУ „Димитър Благоев“ и с разказа си „Палтото“ спечелих първа награда в Петнадесетия национален ученически конкурс за литературно творчество и журналистика „Стоян Михайловски” – Русе`2022 във възрастовата група V-VIII клас, раздел „Проза“. В конкурса участваха 131 млади автори от цялата страна със 150 творби и четири журналистически екипа.
За втори път през тази година печеля първо място със своя творба. През април в Разград аз спечели златен медал в раздел „Очерк“ във възрастовата група 5 – 8 клас със своя текст „Хората на моята улица“. Радвам се за успехите си в писането и се радвам, че хората харесват и отличават творбите ми! Надявам се разказите ми да достигнат до повече хора и да стоплят техните сърца!
Ето го и него.

Палтото

Имаше едно човече, едно много специално човече. То не можеше да се опише. Където и да отидеше обаче, всичко светваше. То не беше пълно със заряд, не светваха лампи и не се палеха печки, нито се наелектризираха коси с присъствието му. Не, то не правеше такива неща. Хората светваха, когато то беше наблизо. Всичко около него се зареждаше с енергия, където и да присъстваше. То беше свободна душа. То грееше, то радваше всички. Винаги правеше това, което иска, което го радва, защото то беше причината за всичко това. Така и трябва.
Един много студен септемврийски ден му се случи нещо много интересно. Бе навън. Прибираше се от някъде. Беше облякло любимото си палто. Имаше причина, защото му бе любимо. Палтото беше плътно, топло, много дълго, с много дълбоки джобове и много, много цветно.  Нито прекалено цветно, нито безцветно. Цветнотата му беше достатъчна. Много си го обичаше това палто. Радваше му се и се разминаваше с най-различни хора  – ниски, високи, румени, засмени, цветни, черно-бели и,разбира се, в цялата картина присъстваха и тъжните хора, без тях не може. Светът няма да е свят без такива хора.  Човечето се размина с един старец на улицата. Той не правеше голямо впечатление у хората. Беше със сива коса, изморен поглед и много, много сиви очи. И той носеше палто. Неговото беше пълна противоположност на цветното палто на човечето. Връхната дреха на стареца бе черна, изглеждаща малко по-тънка от цветното палто. И с плитки джобове, личеше си, че са плитки,защото джиесемът му стърчеше от него. Той нито беше тъжен, нито щастлив. Бе замислен. Разминавайки се с възрастния господин, човечето усети нещо странно. Нещо го накара да погледне стареца след като се разминаха. То се стъписа. Та този старец носеше палтото му! Цветното му, любимо палто. А човечето носеше неговото черно палто. Без да се поколебае изтича при господина и го спря:
– Извинете, простете, мисля, че сме разменили палтата си!
Старецът се обърна към отражението си в прозореца на един бутик, пред който бяха застанали и се огледа:
– Напълно сте прав. – рече объркано господинът.
И двамата свалиха разменените палта и ги подадоха един на друг. Старецът огледа много добре човечето и се усмихна:
– Знаеш ли, навремето имах абсолютно същото палто.
– От къде ти е? – запита го господинът.
– Намерих го в един магазин за дрехи втора ръка.
Старецът се засмя.
– Значи отново се срещам с моя стар другар, палтото.
Човечето се усмихна на стареца.  Той му отвърна със същото.
– Историята на това палто е много специална. То бе мое много дълго време. Както остават с теб най-верните приятели в живота, така то остана с мен. Подарък бе от дъщеря ми и съпругата ми. Това бе най-незаменимото нещо, което бях получавал някога. На млади години бях голям пътешественик и сега съм, но не толкова. То беше на гърба ми в студ, сняг, дъжд. Обиколих цяла Европа, докато точно това палто беше в куфара ми. Семейството реши да ме изненада, докато бях във Франция една пролет.Седяхме на  пейка в един от най-красивите паркове, които някога бях виждал, когато го изгубих или по-точно то ме изгуби. По алеите минаваха циркови маймуни, бяха като атракция.Дъщеря ми доста ги хареса и аз платих на дресьора им да направят няколко номера за всички ни. Докато се обърнахме обаче малките маймунки бяха откраднали палтото ми и бягаха с него. Дресьорът им се опита да ни помогне, но изглежда те бяха избягали и от него. Така свърши историята ми с това шарено палто…
Човекът се усмихна на човечето.
– Е, радвам се, че сега е в твоите ръце. Напомняш на мен в младите ми години.
Старецът направи крачка и реши да си върви, когато човечето го спря:
– Вземете го!
– Моля? – възкликна учудено старецът.
– Вземете го, моля Ви! Било е с вас толкова дълго време, имате толкова много спомени с това шарено палто.Вземете го!
– О, не, не, не мога!
Човечето съблече шареното палто и го натика в ръцете на стареца.
Принадлежи ви, то винаги е било ваше…
Старецът се усмихна широко. Съблече своето черно палто и го подаде на човечето.
– Ще измръзнеш така, без палто. Вземи моето.
И човечето дари стареца с една огромна усмивка. Господинът потупа новия си приятел по рамото и рече:
– Направи невероятни спомени с това палто! И, моля те, не го оставяй без надзор, когато има циркови маймуни наблизо.
И така човечето и старецът се разминаха.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *